Брандън Сандърсън - Пътят на кралете (Том II)

— Да — отговори Ясна. — Предполагам, че беше това. Трябва да внимавам и да не сядам с гръб към Вас, докато чета днес.

Шалан се усмихна.

— Истинският учен не бива да затваря ума си пред никой въпрос — продължи Ясна, — независимо от увереността си. Досега не съм открила убедителна причина да се присъединя към някое светилище, но това не означава, че никога няма да го сторя. Само че разговори като днешния затвърждават убежденията ми.

Шалан прехапа устни. Ясна забеляза.

— Ще трябва да се научите да контролирате това, Шалан. Издава чувствата Ви.

— Да, Сиятелна.

— Е, кажете.

— Просто разговорът Ви с краля не беше съвсем честен.

— Нима?

— Заради неговата, хмм, знаете какво. Ограничената му способност. Той се справи забележително добре, но не изложи аргументите, към които би прибегнал някой по-ловък с воринското богословие.

— И какви биха били те?

— Е, аз самата не съм добре обучена в тази област. Но наистина мисля, че Вие пренебрегнахте или поне омаловажихте една съществена част от спора.

— Която е?

Шалан се потупа по гърдите.

— Сърцата ни, Ваше Сиятелство. Вярвам, защото чувствам нещо, близост с Всемогъщия, покой, който настъпва, когато изживявам вярата си.

— Умът е в състояние да предизвика очаквания емоционален отклик.

— Но не казахте ли самата Вие, че нашите действия — усетът ни за добро и зло — са отличителна черта на човешкия род? Използвахте вътрешния ни морал, за да докажете становището си. Следователно, как бихте могли да изхвърлите моите чувства?

— Да ги изхвърля? Не. Да се отнеса към тях със съмнение? Може би. Вашите чувства, Шалан — колкото и да са силни — са Ваши, лични. Не са мои. Ето какво чувствам аз — да прекарам живота си в опити да спечеля благоразположението на невидимо, непознато и непознаваемо същество, което ме наблюдава от небето, е съвършено безплодно упражнение. — Тя насочи писалката си към Шалан. — Но реториката Ви се подобрява. Ще направим учен от Вас.

Шалан отново се усмихна и усети как я изпълва доволство. Похвалата на Ясна беше по-ценна от изумруден броам.

Но… аз няма да стана учен. Ще открадна Превръщателя и ще си тръгна.

Не обичаше да мисли за това. Ето още нещо, което трябваше да преодолее; склонна беше да избягва разсъжденията за неща, които я карат да се чувства неудобно.

— Сега бързо се заемайте с портрета на краля — продължи Ясна и взе друга книга. — Остава Ви още много истинска работа след завършването на рисунката.

— Да, Ваше Сиятелство.

За пръв път обаче рисуването й се стори трудно; умът й беше прекалено затормозен и не успяваше да се съсредоточи.

Каладин излезе от подобната на пещера казарма в чистата светлина на зората. Пред него в земята блещукаха парченца кварц, уловили лъчите, като че земята хвърляше искри и гореше, готова да избухне.

Следваха го двадесет и девет мъже. Роби. Крадци. Дезертьори. Чужденци. Имаше дори неколцина, чийто единствен грях беше бедността. Те постъпваха в мостовите отряди от отчаяние. Заплатата беше по-добра от нищо, а и обещаваха да ги повишат, ако оцелеят след сто пробега с моста. Да ги зачислят към наблюдателен пост — в ума на бедняците това си беше охолство. Да ти плащат, за да стоиш по цял ден и да гледаш разни неща? Що за лудост? Почти като да си богат.

Те не разбираха. Никой не оцелява след сто пробега с моста. Каладин беше минал двадесетина и вече беше сред най-опитните живи мостови.

Мост Четири вървеше след него. Слабоватият Бисиг, последният, който странеше, отстъпи предишния ден. Каладин предпочиташе да мисли, че смехът, храната и човешкото отношение най-сетне са го победили. Но най-вероятно причината бяха няколко свирепи погледа или тихи заплахи от Скалата и Тефт.

Каладин се преструваше, че не ги забелязва. В крайна сметка, верността на хората щеше да му е необходима; засега обаче трябваше да се задоволи с подчинение.

Поведе ги през сутрешните упражнения, които беше научил в първия ден във войската. Разтежения и подскоци. Дърводелци в кафеви гащеризони и жълти или зелени кепета минаваха край тях на път за работа и развеселени поклащаха глави. На малкото възвишение, където започваше самият лагер, войниците гледаха мостовите и се смееха. Газ стоеше със скръстени ръце край една от близките казарми и в окото му се четеше недоволство.