Брандън Сандърсън: Пътят на кралете (Том II)

Каладин изтри челото си. Дълго се гледа с Газ, после се върна при своите хора. Преди закуска имаше достатъчно време да упражнят тегленето на моста.

Газ така и не свикна да е едноок. Нима можеше човек да свикне с това? По-добре да беше загубил ръка или крак. Все имаше чувството, че нещо се крие в тъмнината, че той не може да го види, а другите могат. Какво се таеше там? Духчета, които ще изцедят душата от тялото му? Както плъховете опразват цял винен мях, щом прегризат ъгълчето му.

Другите войници му казваха, че е късметлия. „Този удар можеше да те убие“. Е, поне нямаше да му се налага да живее с тази тъмнина. Едното му око беше винаги затворено. Затвореше ли и другото, и тъмнината го поглъщаше.

Газ погледна наляво и тъмнината се оттегли. Високият и тънък Ламарил се подпираше на един стълб. Не беше масивен, но не беше и слаб. Състоеше се само от прави линии. Правоъгълна брада. Правоъгълно тяло. Остър. Като нож.

Ламарил махна на Газ и той неохотно се приближи. После измъкна една сфера от кесията си и я подаде. Топаз. Никак не искаше да се разделя с тази марка. Мразеше да губи пари.

— Дължиш ми два пъти повече — отбеляза Ламарил, вдигна блестящата на светлината сфера и погледна през нея.

— Е, засега това е всичко, което вземаш. Радвай се, че получаваш нещо.

— А ти се радвай, че си държа устата затворена — лениво отвърна Ламарил, все още облегнат на стълба. Този стълб бележеше края на дърводелския двор.

Газ стисна зъби. Ненавиждаше да плаща, но можеше ли да стори друго? Бурята да го отнесе дано! Свирепата буря да го отнесе!

— Явно имаш проблем — рече Ламарил.

В началото Газ помисли, че говори за половината плащане. Светлоокият кимна по посока на казармите на Мост Четири.

Газ неспокойно огледа мостовите. Младият им водач излая някаква заповед и те затичаха леко по дължината на двора. Вече беше успял да ги научи да бягат съгласувано. Тази промяна сама по себе си значеше много. Правеше ги по-бързи, помагаше им да мислят като отбор.

Да не би това момче наистина да беше обучено за войник, както твърдеше навремето? Защо тогава го похабяват като мостови? Разбира се, на челото му имаше глиф шаш …

— Не виждам проблем — изръмжа Газ. — Бързи са. Това е добре.

— Не се подчиняват.

— Изпълняват заповеди.

— Неговите заповеди, може би. — Ламарил поклати глава. — Мостовите съществуват с една-единствена цел, Газ. Да опазват живота на по-ценни хора.

— Така ли? Аз пък си мислех, че целта им е да носят мостовете.

Ламарил го изгледа остро и се приведе напред.

— Не ме дразни, Газ. И не си забравяй мястото. Би ли искал да поработиш с тях?

Страх прониза Газ. Ламарил беше от най-ниско поставените светлооки, един от безимотните. Но беше пряк началник на Газ, връзка между мостовите отряди и по-висшия светлоок, който отговаряше за дърводелския двор.

Газ сведе поглед към земята.

— Извинете, Сиятелни господарю.

— Върховният принц Садеас има предимство — продължи Ламарил. — Поддържа го, като изисква много от всички нас. Всеки от хората има своето място. — Кимна по посока на хората от Мост Четири. — Бързината не е лошо нещо. Инициативността не е лошо нещо. Но инициативните хора като това момче често не са доволни от положението си. Мостовите отряди работят такива, каквито са, и нямат нужда от промени. Промените може да разстроят работата.

Газ се съмняваше, че мостовите всъщност разбират своето място в плановете на Садеас. Ако знаеха защо ги товарят така безмилостно — и защо им забраняват да носят щитове или брони — най-вероятно просто щяха да се хвърлят в пропастта. Примамка. Те бяха примамка. Привличаха вниманието на паршендите. Нека диваците мислят, че вършат нещо, като изтребват хората от няколко моста при всяка атака. Докато можеш да набираш много мъже, това нямаше значение. Е, за убитите имаше.

Отче на Бурята , помисли Газ, мразя се, задето съм част от всичко това . Но вече се мразеше доста отдавна. Не беше ново за него.

— Ще направя нещо — обеща той на Ламарил. — Нож в нощта. Отрова в храната. — При самата мисъл стомахът му се преобърна. Подкупите от момчето бяха дребни, но само те му помагаха да не изостава с плащанията за Ламарил.

— Не! — изсъска Ламарил. — Да не би да искаш да проличи, че той наистина представлява заплаха? Най-малко имаме нужда от мъченик, който да вдъхнови мостовите за бунт. Не искам и намек за подобно нещо. Не искам нищо, от което враговете на нашия върховен принц да се възползват. — Офицерът изгледа Каладин, който пак притича край тях заедно с отряда. — Този човек трябва да падне на бойното поле, както заслужава. Имай грижата. И ми дай остатъка от парите, които дължиш. В противен случай не след дълго и ти ще носиш някой мост.