Джоузеф Дилейни - Проклятието над Прогонващия духове

- Е, момче - изръмжа той, - изплюй камъчето. Откъде научи за Мег?

- Прочетох го в един от дневниците ви - смутено сведох глава.

- Поне толкова се сетих. Не те ли предупредих за това? Отново престъпи волята ми! В библиотеката ми има неща, които още не трябва да четеш - каза Прогонващия духове строго. - Неща, за които още не си напълно готов. Аз ще преценявам какво е подходящо да четеш. Ясно ли е?

- Да, сър - казах, обръщайки се към него по този начин за пръв път от месеци. - Но аз и бездруго щях да науча за Мег. Отец Кеърнс я спомена и ми каза също и за Емили Бърнс, и как сте я отнели от брат си и това е разделило семейството ви.

- Не мога да скрия много неща от теб, а, момче?

Свих рамене, облекчен, че се бях разтоварил от всичко това.

- Е - каза той, като се връщаше към масата, - доживях до добра възраст и не се гордея с всичко, което съм вършил, но всяка история винаги има повече от една страна. Никой от нас не е съвършен, момче, и един ден ще научиш всичко, което трябва да знаеш, и тогава можеш сам да си съставиш мнение за мен. Няма особен смисъл да разравяме сега костите, но колкото до Мег, ще се срещнеш с нея, когато отидем в Ангълсарк. Това ще е по-скоро, отколкото си мислиш, защото, в зависимост от времето, ни предстои да потеглим към зимната ми къща след около месец. Какво друго имаше да каже отец Кеърнс?

- Каза, че сте продал душата си на Дявола...

Прогонващия духове се усмихна:

- Какво знаят свещениците? Не, момчето ми, моята душа все още ми принадлежи. Борих се дълги, дълги години да я задържа, и въпреки всички очаквания, тя все още е моя. А колкото до Дявола, е, някога мислех, че по-вероятно е злото да е вътре във всеки от нас, като парче прахан, което само чака искрата да го запали. Напоследък обаче започнах да се чудя дали в края на краищата няма нещо зад всичко, срещу което се изправяме, нещо скрито дълбоко в мрака. Нещо, което става по-силно заедно с усилването на мрака. Нещо, което един свещеник би нарекъл „Дявола“...

Прогонващия духове ме погледна сурово, зелените му очи се впиха в моите.

- А ако съществува такова нещо като Дявола, момче? Как ще се справим с него?

Замислих се за няколко мига, преди да отговоря:

- Ще трябва да изкопаем много дълбока яма - казах. - Толкова голяма яма, колкото никой гонител на духове не е копал преди. После ще ни трябват безброй торби със сол и желязо, и много голям камък.

Прогонващия духове се усмихна:

- Ще го сторим, момче; така ще отворим работа на половината каменоделци, майстори на ями и техни помощници в Графството! Както и да е, сега заминавай в леглото. Утре се връщаш към уроците си, така че ще имаш нужда да се наспиш добре тази нощ.

Докато отварях вратата към стаята си, Алис изникна от сенките на стълбите.

- Наистина ми харесва тук, Том - каза тя, като ми се усмихна широко. - Това е хубава, голяма, топла къща. Добро място, на което да се намира човек сега, когато зимата наближава.

Усмихнах се в отговор. Можех да й кажа, че скоро ще потеглим към Ангълсарк, към зимната къща на Прогонващия духове, но тя беше щастлива и не исках да й развалям първата нощ.

- Един ден тази къща ще ни принадлежи, Том. Не го ли усещаш? -попита тя.

Свих рамене.

- Никой не знае какво ще се случи в бъдеще - казах, изтласквайки мисълта за писмото на мама в дъното на ума си.

- Това ти го каза старият Грегъри, нали? Е, има много неща, които той не знае. Ти ще бъдеш по-добър гонител на духове, отколкото той някога е бил. Няма нищо по-сигурно от това!

Алис се обърна и тръгна нагоре по стълбите, като полюшваше бедра. Внезапно погледна назад.

- Изчадието копнееше отчаяно за кръвта ми - рече тя. - Затова сключих сделката, още преди да пие. Просто исках да поправя отново всичко, затова помолих ти и старият Грегъри да можете да си тръгнете свободно. Изчадието се съгласи. Сделката си е сделка, затова гой не можеше да убие стария Грегъри и не можеше да навреди на теб. Ти уби Изчадието, но аз направих това възможно. В крайна сметка точно затова то нападна мен. Теб не можеше да те докосне. Обаче не казвай на стария Грегъри. Той не би разбрал.

Алис ме остави да стоя на стълбите, докато стореното от нея бавно се изясни в ума ми. В известен смисъл тя се беше пожертвала. Изчадието беше готово да я убие точно както беше убило Нейз. Но тя беше спасила мен и Прогонващия духове. Беше ни спасила живота. И аз никога нямаше да го забравя.

Зашеметен от онова, което каза, влязох в стаята си и затворих вратата. Отне ми много време да заспя.

Отново написах по-голямата част от това по памет, като използвах тетрадката си само когато беше необходимо.