Джоузеф Дилейни - Проклятието над Прогонващия духове

Взираше се нагоре, натам, където веригите изчезваха в тъмната дупка в тавана. Имаше клуп, а до него - втора единична верига. Прикрепена към края й и почти докосваща пода, имаше голяма кука. Беше нещо като система от скрипци и въжета, подобна на онези, използвани от майсторите на ями, за да наместват камъните, с които затискаха богъртите.

Прогонващия духове сякаш се ослушваше за нещо:

- Някъде там горе е - прошепна той.

- Това комин ли е? - попитах.

- Да, момче. Нещо такова. Поне такава е била целта, за която е служел някога. Дори дълго след като Изчадието било оковано, а Малките хора били мъртви и погребани, слабите и глупави хора принасяли жертви на Изчадието на същото това място. Коминът отнасял дима нагоре в бърлогата му над това място, а веригата използвали, за да изпращат изгорените жертвени дарове. Някои били смазани заради усилията си!

Нещо започваше да се случва. Почувствах някакво течение откъм комина, а във въздуха полъхна внезапен хлад. Вдигнах поглед, когато нещо, приличащо на дим, започна да се стеле бавно надолу, за да изпълни горните ъгли на погребалната камера. Сякаш всички изгорени жертвени дарове, поднесени някога на това място, се връщаха.

Но това беше нещо далеч по-гъсто от дим; приличаше на вода, на черен водовъртеж, развихрил се над главите ни. След броени секунди той стана спокоен и неподвижен, наподобявайки излъсканата повърхност на тъмно огледало. Можех да видя в него дори отраженията ни: аз - застанал до Прогонващия духове, който държеше тоягата си в готовност, с насочено нагоре острие, готово да се забие.

Това, което последва, беше твърде бързо, за да го видя както трябва. Повърхността на димното огледало се изду към нас и нещо проби през нея достатъчно бързо и силно, за да просне Прогонващия духове назад. Той падна тежко, при което тоягата излетя от ръката му и с остър, рязък звук се счупи на две неравни парчета.

Отначало стоях там зашеметен, почти неспособен да мисля, неспособен да помръдна дори едно мускулче, но най-после, целият разтреперан, прекосих помещението и отидох да видя дали Прогонващия духове е добре.

Той лежеше по гръб, със затворени очи, тънка струйка кръв се стичаше от носа му надолу в отворената му уста. Дишаше дълбоко и равномерно, затова го разтърсих леко, опитвайки се да го събудя. Той не реагира. Отидох до счупената тояга и вдигнах по-малкото от двете парчета, онова, към което бе прикрепено острието. Беше дълго приблизително колкото ръката ми над лакътя, така че го затъкнах в колана си. Застанах до веригата, гледайки нагоре.

Някой трябваше да се опита да помогне на Алис да унищожи онова създание веднъж завинаги, а аз бях единственият, който можеше. Не можех да я оставя на Изчадието. Затова първо се опитах да проясня ума си. Ако той беше празен, Изчадието не можеше да прочете мислите ми. Прогонващия духове вероятно бе упражнявал това с дни, но на мен просто щеше да ми се наложи да направя най-доброто, което мога.

Пъхнах края на свещта в устата си, захапвайки го със зъби, после внимателно хванах единичната верига с две ръце, опитвайки се да я задържа колкото се може по-неподвижна. След това поставих краката си над куката и стиснах веригата между коленете си. Биваше ме да се катеря по въжета, а една верига не можеше да е чак толкова различна.

Започнах да се придвижвам нагоре доста бързо: веригата беше студена и се впиваше в ръката ми. Когато стигнах в най-долния край на гъстата димна завеса, си поех дълбоко дъх, задържах го и проврях глава в тъмнината. Не виждах нищичко и въпреки че не дишах, димът влизаше в носа ми и в отворената ми уста, а в гърлото си усещах остър лютив вкус, който ми напомняше за прегорели наденици.

Внезапно главата ми се подаде от дима и аз се изтеглих по-нагоре по веригата, докато раменете и гърдите ми се измъкнаха от него. Намирах се в кръгло помещение, почти идентично с онова отдолу, само дето вместо комин отгоре, имаше шахта отдолу и димът изпълваше долната половина на помещението.

Един тунел водеше от отсрещната стена навътре в тъмнината и имаше друга каменна пейка, на която седеше Алис: димът стигаше почти до коленете й. Държеше лявата си ръка протегната към Изчадието. Отвратителното създание бе коленичило в дима, надвесено над нея: голият му извит гръб ми напомни за едра зелена крастава жаба. Още докато гледах, то придърпа ръката й в голямата си уста и чух Алис да извиква от болка, когато то започна да смуче кръвта изпод ноктите й. Това беше третият път, в който Изчадието се хранеше с кръвта на Алис, откакто тя го бе освободила. След като то свършеше, Алис щеше да му принадлежи!