Джоузеф Дилейни - Проклятието над Прогонващия духове

Лежах по гръб в тъмното. Валеше много силен дъжд и можех да почувствам как дъждовните капки барабанят по клепачите и челото ми и дори падат в устата ми, която беше широко отворена. Бях твърде отпаднал, за да отворя очи, но чух гласа на Прогонващия духове някъде отдалече.

- Остави го на спокойствие! - нареди той. - Дай му спокойствие, момиче. Това е всичко, което можем да направим за него сега!

Отворих очи и когато вдигнах поглед, видях Алис, наведена над мен. Зад нея различих тъмната стена на катедралата. Тя стискаше лявата ми ръка над лакътя: ноктите й, впиващи се в кожата ми, бяха много остри. Надвеси се напред и прошепна в ухото ми:

- Няма да ти се размине толкова лесно, Том. Сега ти се върна. Върна се където ти е мястото!

Поех си дълбоко дъх през зъби и Прогонващия духове пристъпи напред, с изпълнени с удивление очи. Когато той коленичи до мен, Алис се изправи и се дръпна назад.

- Как се чувстваш, момче? - попита той кротко, като ми помогна да се надигна и да седна. - Помислих, че си мъртъв. Кълна се, че когато те изнесох от катакомбите, в тялото ти не беше останал дъх!

- Изчадието? - попитах. - Мъртво ли е?

- Да, със сигурност е мъртво, момче. Ти го довърши, а при това нас-малко не довърши и себе си. Но можеш ли да ходиш? Трябва да се махаме оттук.

Зад Прогонващия духове забелязах пазача с празните бутилки от вино до него. Още беше потънал в пиянски сън, но можеше да се събуди всеки момент.

С помощта на Прогонващия духове успях да се изправя на крака и тримата напуснахме пределите на катедралата и поехме през пустите улици.

Отначало бях слаб и отпаднал, но докато се отдалечавахме от редиците терасовидно разположени къщи и започвахме да се изкачваме обратно в околността, започнах да се чувствам по-силен. След малко се обърнах и погледнах назад към Прийстаун, който се разстилаше под нас. Облаците се бяха вдигнали и луната се беше показала. Шпилът на катедралата сякаш блестеше.

- Вече изглежда по-добре - казах, като спрях, за да обхвана с очи гледката.

Прогонващия духове спря до мен и проследи посоката на погледа ми.

- Повечето неща изглеждат по-добре от разстояние - каза той. - А всъщност и повечето хора.

Май се шегуваше, затова се усмихнах.

- Е - въздъхна той, - отсега нататък това би трябвало да е далеч по-добро място. Но така или иначе, няма да бързаме да се връщаме тук.

След около час път, открихме стара изоставена плевня, в която да се подслоним. Беше ветровита и ставаше течение, но поне беше суха и имаше малко от жълтото сирене, което да хапнем. Алис заспа моментално, но аз седях буден дълго време, мислейки си за случилото се. Прогонващия духове също не изглеждаше уморен, а просто седеше мълчаливо, обгърнал с ръце коленете си. Най-накрая проговори.

- Откъде разбра как да убиеш Изчадието? - попита той.

- Наблюдавах ви - отговорих. - Видях ви да замахвате към сърцето му...

Внезапно обаче ме обзе срам заради лъжата ми и сведох ниско глава:

- Не, съжалявам - казах. - Не е вярно. Промъкнах се, когато говорехте с призрака на Нейз. Чух всичко, което казахте.

- И наистина би трябвало да съжаляваш, момче. Поел си голям риск. Ако Изчадието беше успяло да проникне в ума ти...

- Наистина съжалявам.

- И не ми каза, че имаш сребърна верига - рече той.

- Мама ми я даде - отговорих.

- Е, добре, че го е направила. Във всеки случай тя е в торбата ми и е на достатъчно сигурно място засега. Докато ти потрябва отново. - добави той злокобно.

Настъпи ново продължително мълчание, сякаш Прогонващия духове беше потънал в мисли.

- Когато те изнесох от катакомбите, ти изглеждаше студен и мъртъв

- рече той най-сетне. - Виждал съм смъртта толкова много пъти, че знам, че не грешах. После онова момиче сграбчи ръката ти и ти оживя. Не знам как да разбирам това.

- Бях при Малките хора - казах.

Прогонващия духове кимна:

- Да - каза той, - всички те ще намерят покой сега, когато Изчадието е мъртво. Включително и Нейз. Но какво ще кажеш ти, момче? Какво беше чувството? Страх ли те беше?

Поклатих глава:

- Повече ме беше страх точно след като прочетох писмото на мама

- казах му. - Тя знаеше какво ще се случи. Чувствах, че нямам избор. Че всичко е вече решено. Но ако всичко е вече решено, тогава какъв е смисълът да се живее?

Прогонващия духове се навъси и протегна длан.

- Дай ми писмото - настоя той.

Извадих го от джоба си и му го подадох. Отне му дълго време да го прочете, но накрая го върна. Доста време не проговори.

- Майка ти е проницателна и интелигентна жена - каза Прогонващия духове най-накрая. - Това обяснява много от написаното тук. Разбрала е точно какво смятах да направя. Притежава повече от достатъчно познания, за да го стори. Това не е пророкуване. Животът си е достатъчно тежък и така, без да вярваме в пророчества. Ти избра да слезеш по стъпалата. Но имаше и друг избор. Можеше да си тръгнеш и тогава всичко щеше да бъде различно.