Джоузеф Дилейни - Проклятието над Прогонващия духове

- Но веднъж щом направих избор, тя се оказа права. Трима от нас се изправиха срещу Изчадието и само двама оцеляха. Бях мъртъв. Вие ме изнесохте обратно на повърхността. Как можем да обясним това?

Прогонващия духове не отвърна и мълчанието между нас се проточи. След известно време легнах и потънах в сън без сънища. Не споменах проклятието. Знаех, че това е нещо, за което той не би искал да говори.

Беше почти полунощ и над дърветата изгряваше нащърбен полумесец. Вместо да се приближи към къщата си по най-прекия път, Прогонващия духове ни поведе към нея от изток. Помислих си за източната градина пред нас и ямата, която чакаше Алис. Ямата, която аз бях изкопал.

Нима той щеше да я затвори в ямата сега? Не и след всичко, което беше направила, за да помогне да оправим нещата? Беше му позволила да й върже очите и да запечата ушите й с восък. А после беше седяла там с часове в безмълвие и тъмнина, без да се оплаче нито веднъж.

Но после видях потока пред нас и се изпълних с нова надежда. Той беше тесен, но бързо течащ, водата искреше сребриста на лунната светлина, а в центъра на потока имаше един - единствен камък, който служеше за брод.

Той щеше да подложи на изпитание Алис.

- И така, момиче - каза той, със сурово изражение. - Води ни. Минавай!

Когато погледнах лицето на Алис, сърцето ми се сви. Тя изглеждаше ужасена и си спомних как се бе наложило да я пренеса през реката близо до Сребърната порта. Сега Изчадието беше мъртво, властта му над Алис - прекратена, но дали вече нанесената вреда беше напълно непоправима? Дали Алис се беше приближила твърде много до нечестивия мрак? Никога ли нямаше да бъде свободна? Никога ли нямаше да може да прекосява течаща вода? Беше ли истинска зла вещица?

Досами водата, Алис се поколеба и затрепери. На два пъти повдигна крак да направи простичката стъпка към плоския камък в средата на потока. На два пъти го свали отново. Мънистени капчици пот се събраха по челото й и се затъркаляха надолу към носа и очите й.

- Хайде, Алис, можеш да се справиш! - провикнах се, опитвайки да я окуража. За усилията си бях възнаграден с унищожителен поглед от Прогонващия духове.

С внезапно, ужасно усилие Алис стъпи на камъка и почти веднага преметна левия си крак напред, за да се прехвърли на далечния бряг. Веднъж вече озовала се там, припряно седна и зарови лице в ръцете си.

Прогонващия духове изцъка неодобрително с език, пресече потока и закрачи бързо нагоре по хълма към дърветата в периферията на градината. Останах да чакам назад, докато Алис се изправи на крака, после заедно тръгнахме нагоре към мястото, където чакаше Прогонващия духове, със скръстени ръце.

Когато стигнахме до него, той внезапно пристъпи напред и сграбчи Алис. Стискайки я за краката, я метна отново на рамо. Тя започна да стене и да се бори, но без нито дума повече той я сграбчи по-здраво, после се обърна и влезе с решителни крачки в градината.

Последвах го отчаяно. Той се отправяше навътре в източната градина, отивайки право към гробовете, където държахме вещиците, към празната яма. Не ми се струваше честно! Алис беше издържала изпитанието, нали?

- Помогни ми, Том! Помогни ми, моля те! - проплака Алис.

- Не може ли да получи още един шанс? - примолих се. - Само още един шанс? Тя мина. Не е вещица.

- Едва й се размина този път - изръмжа Прогонващия духове през рамо. - Но в нея има лошотия, която само чака своя шанс.

- Как можете да кажете това? След всичко, което направи...

- Така е най-безопасно. Това е най-добре за всички!

Тогава разбрах, че беше време за онова, което татко нарича „няколко горчиви истини“. Трябваше да му кажа, че знам за Мег, макар че той можеше и да ме намрази за това и да не ме иска вече за свой чирак. Но може би едно напомняне за миналото му щеше да го накара да промени решението си. Мисълта Алис да влезе в ямата беше непоносима, а фактът, че бяха накарали мен да я изкопая, влошаваше стократно положението.

Прогонващия духове стигна до ямата и спря на самия й ръб. Докато посягаше да свали Алис в мрака, аз изкрещях:

- Не сте причинили това на Мег!

Той се обърна към мен с изражение на огромно удивление на лицето.

- Не затворихте Мег в ямата, нали? - извиках. - А тя е била вещица! Не сте го направили, защото сте държали твърде много на нея! Затова, моля ви, не причинявайте това на Алис! Не е правилно!