Джоузеф Дилейни - Проклятието над Прогонващия духове

Гледката ме ужаси. През първите си няколко месеца като чирак бях виждал много ужасни неща и се бях намирал близо до смъртта и до мъртвите повече пъти, отколкото ми се иска да си спомням. Но това бе първият път, когато виждах смъртта на някой, който ми беше близък - и то такава ужасна смърт.

Изправих се, разстроен от вида на брат Питър, и Изчадието избра тъкмо този момент да се хвърли с дълъг, скок от тъмнината към мен. За миг то спря и се втренчи в мен: зелените цепки на очите му проблясваха в мрака. Тежкото му, мускулесто тяло беше покрито с груби черни косми, а челюстите му бяха широко разтворени, разкривайки редовете от остри жълти зъби. Нещо капеше от онзи дълъг език, който се полюшваше напред, отвъд зиналите челюсти. Вместо слюнка, това беше кръв!

Внезапно Изчадието се хвърли в атака, затичвайки към мен. Приготвих веригата си и чух как Алис изпищя зад мен. Точно навреме осъзнах, че създанието бе променило ъгъла на атаката си. Мишената не бях аз! Беше Алис!

Бях зашеметен. Заплахата за Изчадието бях аз, а не Алис. Тогава защо предпочете да нападне нея, вместо мен?

Инстинктивно се прицелих. Можех да уцеля онзи стълб в градината на Прогонващия духове девет от десет пъти, но това беше различно. Изчадието се движеше бързо, вече готвещо се за скок. Затова изплющях с веригата и я метнах към създанието, гледайки я как се разтваря като мрежа и пада във форма на спирала. Всичките ми упражнения сега си казаха думата и веригата падна точно върху Изчадието и се затегна около тялото му. То не спираше да се търкаля, виейки, мъчейки се да се отскубне.

На теория то не можеше да се освободи, нито пък да се преобрази в друга форма. Но не смятах да рискувам. Трябваше да пронижа бързо сърцето му. Трябваше да го довърша сега. Затова затичах напред, измъкнах ножа от колана си и се приготвих да го забия надолу в гърдите му. Очите му се вдигнаха към мен, докато приготвях острието. Бяха изпълнени с омраза. Но имаше и страх: неподправеният ужас от смъртта; ужасът от небитието, което го чакаше, и то проговори в главата ми, молейки трескаво за живота си.

- Милост! Милост! - изпищя то. - За нас няма нищо! Само тъмнина. Това ли искаш, момче? И ти ще умреш!

- Не, Том, не! Не го прави! - изкрещя Алис зад мен, добавяйки гласа си към този на Изчадието. Но аз не слушах никого от тях. Независимо каква щеше да е цената за мен, то трябваше да умре. Гърчеше се в извивките на веригата и го прободох два пъти, преди да открия сърцето му.

Третия път, когато се хвърлих надолу, Изчадието просто изчезна, но чух висок писък. Никога няма да узная кой издаде този звук - дали Изчадието, Алис, или аз. Може би и тримата вкупом.

Почувствах мощен удар в гърдите, последван от странно чувство за потъване. Всичко потъна в тишина и почувствах как падам в тъмнината.

Следващото, което осъзнах, беше, че стоя край голяма водна шир.

Въпреки размерите си, приличаше повече на езеро, отколкото на море, защото, макар че към брега повяваше приятен бриз, водата оставаше спокойна като огледало, отразявайки съвършената синева на небето.

От един бряг със златист пясък пускаха на вода малки лодки, а отвъд тях различих някакъв остров, съвсем близо до брега. Беше зелен, с дървета и вълнообразни ливади, и ми се стори по-прекрасен от всичко, което бях виждал досега в целия си живот. Сред дърветата на билото на един хълм имаше постройка, подобна на замъка, който бяхме зърнали от ниските възвишения, докато заобикаляхме Кастър. Но вместо да е построена от студен сив камък, сградата проблясваше от светлина, сякаш построена с греди от дъгата, а лъчите й топлеха челото ми като прекрасно бляскаво слънце.

Не дишах, но бях спокоен и щастлив, и помня как си помислих, че ако съм мъртъв, то тогава бе хубаво да си мъртъв и просто трябваше да вляза в онзи замък, така че се затичах към най-близката лодка, отчаяно копнеещ да се кача на борда. Когато се приближих, хората спряха с опитите да спуснат лодката във водата и обърнаха лица към мен. В този момент разбрах кои бяха. Бяха дребни, много дребни и имаха тъмни коси и кафяви очи. Това бяха Малките хора! Сегантиите!

Те ме приветстваха с усмивки, втурнаха се към мен и ме задърпаха към лодката. Никога в живота си не се бях чувствал толкова щастлив, така приветстван, така желан, толкова приет. Цялата ми самота беше приключила. Но точно когато се готвех да се кача на борда, почувствах как една студена длан стисна ръката ми над лакътя.

Когато се обърнах, нямаше никой, но натискът върху ръката ми се усилваше, докато ме заболя. Почувствах как в кожата ми се врязват нокти. Опитах се да се отскубна и да се кача в лодката, а Малките хора се опитаха да ми помогнат, но сега натискът върху ръката ми се беше превърнал в изгаряща болка. Извиках и си поех през зъби силен, болезнен дъх, който заседна в гърлото ми и накара цялото ми тяло да изтръпне, а после - да се сгорещи все повече и повече, сякаш изгарях отвътре.