Джоузеф Дилейни - Проклятието над Прогонващия духове

Изпитвах студ, леден студ, а умът ми бе празен. Не мислех за абсолютно нищо. Изтеглих се по-нагоре и от веригата стъпих върху каменния под на горното помещение. Изчадието беше твърде погълнато от заниманието си, за да осъзнае присъствието ми. Несъмнено в това отношение то беше като богърта-разкъсвач от Хоршоу: когато се хранеше, абсолютно нищо друго нямаше значение.

Пристъпих по-близо и измъкнах парчето от тоягата на Прогонващия духове от колана си. Вдигнах го и го задържах над главата си, с острието, насочено към люспестия зелен гръб на Изчадието. Всичко, което трябваше да направя, беше да го забия силно и да пронижа сърцето му. То бе облечено в плът и това щеше да го убие. Щеше да бъде мъртво. Но точно докато напрягах ръката си, изведнъж се изплаших.

Знаех какво щеше да ми се случи. Щеше да бъде освободена толкова много енергия, че и аз щях да умра. Щях да бъда призрак точно като клетия Били Брадли, който беше умрял, след като пръстите му бяха отхапани от един богърт. Някога той се бе чувствал щастлив като чирак на Прогонващия духове, но сега беше погребан извън пределите на църковния двор в Лейтън. Мисълта за това беше твърде непоносима.

Обзе ме ужас - ужас от смъртта - и се разтреперих отново. Треперенето започна в коленете ми и продължи нагоре по тялото, докато ръката, с която държах ножа, започна да се тресе.

Изчадието трябва да бе доловило страха ми, защото внезапно обърна глава, все още с пръстите на Алис в уста, със струйка кръв, стичаща се по едрата му, крива и подобна на клюн брадичка. Но после, когато беше почти твърде късно, страхът ми просто се изпари. Изведнъж осъзнах защо съм там, изправен лице в лице с Изчадието. Спомних си какво беше казала мама в писмото си...

Понякога в този живот е необходимо да пожертваш себе си за доброто на другите.

Беше ме предупредила, че от тримата, изправили се срещу Изчадието, само двама щяха да излязат от катакомбите живи. По някакъв начин бях мислил, че онзи, който щеше да умре, ще е Прогонващия духове или Алис, но сега осъзнах, че щях да съм аз! Никога нямаше да завърша чиракуването си, никога нямаше да стана гонител на духове. Но като пожертвах живота си сега, можех да спася и двамата. Бях много спокоен. Просто приех това, което трябваше да се направи.

Сигурен съм, че в най-последния миг Изчадието осъзна какво щях да направя, но вместо да ме размаже и да ме убие на място, то обърна глава назад към Алис, която му отправи странна, загадъчна усмивка.

Замахнах бързо с всичка сила, насочвайки острието към сърцето му. Не почувствах острието да се допира до плът, но пред очите ми се възправи разтърсващ мрак; тялото ми се разтресе от тръпки от глава до пети, така че нямах контрол над мускулите си. Свещта падна от устата ми и почувствах как пропадам.

За миг си помислих, че съм умрял. Навсякъде цареше мрак, но засега Изчадието, изглежда, беше изчезнало. Затърсих опипом свещта си по пода и я запалих отново. Заслушан внимателно, направих знак на Алис да пази тишина и чух звук от тунела. Звукът от пристъпващите лапи на грамадно куче.

Пъхнах парчето от тоягата с острието обратно в колана си. След това измъкнах сребърната верига на мама от джоба на жакета си и я намотах върху лявата си длан и китката, готов да я метна. С другата си ръка вдигнах свещта и без да се бавя повече, се отправих след Изчадието.

- Не, Том, не! Остави го! - извика Алис отзад. - Всичко свърши. Можеш да се върнеш в Чипъндън!

Тя затича към мен, но аз я отблъснах силно назад. Тя залитна и едва не падна. Когато тръгна отново към мен, вдигнах лявата си ръка, така че да може да види сребърната верига.

- Не пристъпвай напред! Сега принадлежиш на Изчадието. Стой надалече или ще окова и теб!

Изчадието се беше нахранило за последен път и сега на нищо, казано от нея, не можеше да се има доверие. То трябваше да бъде убито, преди тя да получи свободата си.

Обърнах й гръб и си тръгнах бързо. Пред себе си чувах Изчадието, а зад гърба си - потропването от острите обувки на Алис, докато тя ме следваше в тунела. Изведнъж звукът, напомнящ пристъпване на лапи пред мен, спря.

Дали Изчадието просто беше изчезнало и бе отишло в друга част на катакомбите? Спрях и се заслушах, преди да поема напред по-предпазли-во. Точно тогава видях нещо пред мен. Нещо на пода на тунела. Спрях близо до него и ми се повдигна. Едва не повърнах още там, на място.

Брат Питър лежеше по гръб. Беше премазан. Главата му беше все още непокътната; широко отворените, изцъклени очи показваха ужаса, който очевидно бе изпитвал по времето на смъртта си. Но от врата надолу тялото му беше размазано в камъните.