Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

— Да — каза Коди. — И кой е правият тук?

Ангелът и демонът се подсмихнаха заедно.

— „Що е истина?“, пита Пилат — Картър не можеше да избяга от любимите си цитати. В очите му забелязах потиснат смях.

Отново въздъхнах, знаейки, че няма да получа по-добър отговор от никой от тях.

Когато вечерното ни събиране беше към края си, Бастиен заяви нещастно, че трябва да замине за Детройт. Сбогува се с другите, а аз излязох да го изпратя.

Застанахме пред заведението, отдадени на собствените си мисли, докато местните и туристите минаваха през площад „Пайъниър“. Накрая, в един и същи момент и двамата проговорихме.

— Фльор…

— Бастиен…

— Не, нека аз говоря пръв — каза твърдо той. Кимнах му да продължи. — В хотела не постъпих правилно. Не трябваше да те карам да го правиш, не и след като ми каза да спра. А онова, което наговорих на Сет… Това вече е непростимо. Да, бях малко пийнал, но не ме извинява.

Поклатих глава.

— Бог знае колко глупости съм правила, когато съм била пияна. И с кого съм спала. Недей да се съдиш прекалено строго. Не и за това, което се случи… между нас. Аз сама направих своя избор и сега трябва да живея с него.

— Няма значение. Не трябва да ми прощаваш. Не и след като разреши проблема ми с Дана. Ти осъзна нещо, което аз бях прекалено сляп да видя. Не, определено няма прошка за мен.

— Може би. Аз обаче така или иначе ще ти простя — ръгнах го закачливо. — И ти не можеш да ми попречиш.

— Само глупак би се опитал да ти попречи — каза той галантно. — Но все пак не мисля, че заслужавам.

— Бас, хиляда години гледам как хората идват и си отиват. По дяволите, виждала съм как цивилизации идват и си отиват. В живота ми няма много постоянни неща. В живота на никого от нас няма. Не искам да отписвам един от най-добрите приятели, които съм имала.

Той разтвори ръце и аз отпуснах глава върху гърдите му, тъжна, че отново си заминава. Стояхме така дълго време и после той се дръпна, за да ме погледне.

— Време е за признания: не правих секс с теб от алтруизъм. Беше права за това. Не го направих и защото можех да го направя. Направих го, защото те исках. Защото исках да бъда близо до теб — докосна бузата ми и премигна. — Струваш колкото десет Алесандри. Заслужаваше си, дори и да ме пратят в Гуам.

— Ами в Омаха?

— Никой не заслужава чак толкова.

Засмях се.

— Ще изпуснеш полета си.

— Да. — Той ме прегърна отново и се поколеба, преди да продължи. — Има още нещо, което трябва да знаеш. В денят след… хм, идиотската ми пиянска изцепка, Сет дойде при мен.

— Какво? — напънах мозъка си. Това трябваше да е по времето, когато подготвях феста. — Защо?

— Искаше да знае какво се е случило. Между нас. Всички подробности.

— Ти какво му каза?

— Истината.

Втренчих се в нищото.

— Този тип е луд по теб — каза Бастиен след миг мълчание. — Такава любов… е, дори и адът не може да попречи на такава любов, така мисля. Не знам дали нещата между една сукуба и един човек могат да се получат, но, ако изобщо е възможно, то той е човекът, който ще успее. — Поколеба се. — Мисля… не, аз ревнувах, че той има любовта ти и че теб някой те обича така — усмихна ми се горчиво. — Няма значение. Късмет. Винаги ще съм до теб, ако ти потрябвам.

— Благодаря — казах и го прегърнах отново. — Ще поддържаме връзка. Може някой ден пак да работим заедно.

Дяволитият му поглед, отсъстващ по време на сериозния ни разговор, озари лицето му.

— Само какъв хаос можем да забъркаме! Светът още не е готов за нас двамата.

Целуна ме нежно и сладко по устните и после си тръгна. Минута по-късно усетих присъствието на Картър зад мен.

— Раздялата носи такава сладка тъга.

— Да — съгласих се тъжно. — Но такъв е животът и на смъртните, и на безсмъртните.

— Как върви ходенето по въже със Сет?

Обърнах се към него, почти бях забравила за тази алегория.

— Зле.

— Погледна надолу ли?

— Много по-лошо. Паднах. Паднах и ударих дъното.

Ангелът ме наблюдаваше със сериозен поглед.

— Значи трябва да се покатериш отново.

Задавих се и се засмях горчиво.

— Това възможно ли е?

— Разбира се — отвърна той. — Стига въжето да не е скъсано, винаги можеш да се качиш отново.

Оставих го и повървях няколко пресечки, за да хвана автобус до „Куин Ан“. Докато чаках, примигнах и малко късно осъзнах, че виждам Джоуди. Не бях говорила с нея отдавна. След скандала с Дана, Мич и Табита Хънтър бяха изчезнали от лицето на земята.

Дръпнах се от спирката и се вмъкнах в един тъмен вход в стил а ла Супермен. Миг по-късно се втурнах да я догоня като Табита.