Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

Ти имаше много добри дни, Джорджина — отвърна Уорън. — От седмици страдаме от недостиг на персонал. Идваш на работа и в почивните си дни. Управляваш книжарницата, когато няма кой друг да го прави. Решаваш проблем след проблем, и не говоря само за феста. Говоря и за цялата ситуация с Дъг.

Изправих се на стола.

— Какво смятате да правите? Нали няма да го уволните? Защото той не е… искам да кажа, има смекчаващи вината обстоятелства. Вече е по-добре. Той е най-добрият ви служител.

— Говорихме с него — каза спокойно Пейдж. — Засега ще остане на работа, но той е наясно, че е на нещо като изпитателен срок.

Заля ме вълна на облекчение.

— Добре. Това е много хубаво.

— Радвам се, че мислиш така, защото ти ще отговаряш за него.

— Аз… Какво? — мислите ми излязоха извън релси, местех поглед от единия към другия в очакване на кулминацията.

— Бременността се оказа много по-трудна, отколкото мислех. Сигурно сама си се досетила. Бебето е здраво и още имам шанс за естествено раждане, но трябва да изключа всички рискови фактори. Един от тях, за съжаление, е работата.

Вперих очи в нея. Пейдж ме беше наела. Не можеше да напусне.

— Какво искаш да кажеш?

— Че не мога да продължа да работя.

— Но… след като родиш… ще се върнеш, нали?

— Не знам, но докато реша какво да правя, няма да оставя книжарницата на произвола на съдбата. Напускам и искаме ти да заемеш мястото ми.

— Като управител — добави Уорън, сякаш това не беше очевидно.

— Аз… Не знам какво да кажа.

— Ще ти увеличим заплатата, разбира се — каза тя. — И ще намерим някой на твоето място. Ти ще поемеш моите задължения.

Кимнах. Знаех какви са нейните задължения — особено след като вършех и тях последните няколко седмици. Те включваха повече административна работа, отколкото контакти с клиентите, но Пейдж постоянно беше в книжарницата и не беше изолирана. Задълженията й включваха и работа с хора, но в малко по-различен контекст. Нямаше да имам колеги и шефове, освен Уорън. Може би вече нямаше да излизам толкова често с колегите след работа и най-вече нямаше да лентяйствам с Дъг. Новият ми пост щеше да донесе много нови усложнения и проблеми.

От друга страна щях да имам много повече свобода и власт. Пейдж планираше всички раздавания на автографи и промоционални събития, също както аз организирах феста. Беше забавно. Вече можех да го правя постоянно. Можех да експериментирам с нови идеи. Звучеше привлекателно — при това много. Всъщност ме привлече самото предизвикателство. Щеше да е нещо ново и различно. От векове бях на тази земя и знаех какви рискове крие еднообразният начин на живот. Имах опита и образованието, за да се справя с множество отговорни длъжности — и бях заемала много такива в миналото. Този път обаче бях избрала по-спокойна работа. Бях ли готова да променя живота си?

Вече бях взела решение, но забелязах как се притесниха от мълчанието ми и не можех да се въздържа да не ги подразня малко.

— Ще получа ли собствен офис?

Кимнаха като един, все още напрегнати, все още чудейки се какво не ми харесва.

— Е, добре. Имаме сделка.

Прибрах се вкъщи, опиянена от мисълта за новата ми работа. Пейдж щеше да ми липсва, но колкото повече мислех, толкова повече се вълнувах, че ще бъда управител на книжарницата. Определено трябваше да се отпразнува, така че се обадих на Хю и вампирите и излязохме. Беше ми хубаво с тях, но честно казано ми се искаше да празнувам с някого другиго.

Пих до късно и на другата сутрин се успах. Когато се събудих, Обри беше легнала върху врата ми; бях на косъм от задушаването — само една котка би се чувствала удобно в такава поза. Часовникът сочеше 12, а аз лежах на топло под завивките и се чудех какво да правя. Книжарницата не работеше. Беше Денят на благодарността.

Телефонът звънна. Претърколих се да го взема и едва успях да се спася от ноктите на Обри, които за малко да се забият в сънната ми артерия.

Вперих поглед в името на Сет на дисплея, сякаш надписът имаше магически сили. Поех си дълбоко въздух и вдигнах.

— Честит рожден ден — казах и се постарах да прозвуча весело, а не съвършено ужасено.

Имаше пауза и после тихо, изненадано подхилкване. Не знаех какво да очаквам — чувахме се за пръв път след драмата миналата седмица, но смехът му не звучеше заядливо. Освен ако не се смееше злорадо, че сърцето ми кърви и моля за прошка.

— Благодаря — каза той, прозвуча по-спокойно. — Но… хм, не ти вярвам.

— За какво не ми вярваш?