Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

— Знам. И мен не ме бива. Правил съм много глупости при предишните си връзки. Заслужавам малко кармично отмъщение. Разбира се, това не значи, че искам да ти стане навик, но една грешка… една грешка мога да простя. Макар и да нямам много опит с връзките, при теб положението е още по-лошо… не знам колко години повърхностни флиртове?

— Много — отвърнах неопределено. Поради някаква причина не исках Сет да знае възрастта ми.

Той се хвана за думите ми, очите му се присвиха жалостиво.

— Точно така. Това е другият проблем. Той е дори по-голям от случилото се. Отново го правиш.

— Кое?

— Не ми казваш нищо. Нищо за себе си. Сякаш те е страх да ми покажеш истинската си същност. Както вече казах обаче, любовта е точно това. Да се разкриеш. Аз искам да знам. Искам да знам всичко за теб. Понякога имам чувството, че въпреки силните ми чувства към теб, изобщо не те познавам.

— И в това не ме бива — отвърнах му нежно.

Сет ме придърпа и ме прегърна, притисна ме до себе си. В този жест имаше пламенност, силно усещане за притежание, което раздвижи кръвта ми.

— Сега ти си целият ми свят, Джорджина, но не мога да продължавам така… Не и ако между нас няма честност.

Тонът му беше нежен и любящ, но долових предупреждението в думите му. Вече се издъних веднъж. Следващия път нямаше да получа амнистия.

Това малко ме стресна, но все пак бях горда с него и осъзнах, че и аз има какво още да науча за него. Имаше пълното право да определя правилата. Не, не беше загубен. Съжалявах за грешките си. И въпреки че бях доволна, че ми прости, не исках Сет да си губи времето с мен, ако не можех да се отнасям с него както трябва.

Младият ми любовник французин Етиен така и не се беше възстановил. Години по-късно научих, че развалил годежа си и никога не се оженил. Беше се отдал на рисуването, привличайки малка група последователи. Няколко мои портрета — на русата Жозефин — все още бяха част от частни колекции в Европа.

Етиен не беше успял да ме изтрие от съзнанието си и това го беше съсипало. Толкова много исках нещата със Сет да се получат. Исках да бъдем заедно и да бъдем щастливи, докато успеем да издържим. Ако обаче не можехме, не исках да погубя живота му, както направих с младия художник.

— Обичам те — прошепнах в рамото на Сет, изненадана, че думите се изплъзнаха от устата ми. И тогава осъзнах, че наистина го мисля. Той си пое дълбоко въздух, прегърна ме още по-силно и почувствах как любовта се излъчва от него, въпреки че замълча. — Сигурна съм, че не те заслужавам.

— О, Тетида моя, заслужаваш много неща. И честно казано — той се отдръпна и се вгледа в лицето ми — колкото и да боли… радвам се, че ти… знаеш. Че си имала своя шанс с Бастиен.

Намръщих се.

— Че съм имала шанс да бъда с твое копие?

— Е, не. Това е прекалено шантаво. Исках да кажа, че си имала шанс да правиш секс с някой, който ти харесва. Винаги когато се замисля какво правиш… — затвори очи за момент. — Представям си, че те изнасилват отново и отново. Мразя това. Направо ми се повдига. Доволен съм, че си била с любим за теб човек… Макар и да не бях аз. И ти заслужаваш веднъж хубав секс.

— Ти също — казах, съкрушена от безкрайната безкористност на Сет. — Знаеш ли… ако искаш, можеш да намериш някого, с когото да правиш секс просто така… Е, би могъл. Колкото да посрещнеш физическата нужда. Няма да имам нищо против.

Или поне така мислех; с леко притеснение си припомних ревността към кореспонденцията му с Мади.

Той ме погледна сериозно.

— Аз не правя секс, само за да посрещна физическата нужда. Не и ако мога да се въздържа. Сексът може да не е задължителна част от любовта, но той е израз на любовта. Трябва да го правиш с някого, когото обичаш.

Отговорът не ме изненада. Всъщност изведнъж ме подсети за нещо.

— Хей, имам подарък за теб.

Въпреки неизяснените ни отношения, все пак бях избрала двайсет от най-добрите снимки, които Бастиен ми беше направил и тази седмица бях накарала Хю да ми ги разпечата. До този момент не знаех дали ще имам възможност да ги дам на Сет. Бяха в спалнята, вързани с розова панделка.

— Подаръкът ти за рождения ден — протегнах ръка да му дам снимките.

— Чакай — каза той. Отвори чантата, в която носеше лаптопа си и миг по-късно ми подаде няколко листа хартия. Връчих му снимките. Седнахме, без да кажем нищо, всеки разглеждаше подаръка си.

За част от секундата помислих, че все пак ми дава да прочета ръкописа му. След няколко реда осъзнах, че написаното е за мен. Беше нещо, което ми беше обещал преди време. Подробно описание на всички неща, които би искал да можем да направим.