Ришел Мийд: Триумфът на сукубата

— Джоуди!

Тя спря и се обърна. Кафявите й очи се разшириха, когато ме позна.

— Табита — каза несигурно и ме изчака да я настигна. — Радвам се да те видя.

— Аз също. Как върви?

— Добре — стояхме неловко. — Как си? Искам да кажа, след всичко… — бузите й порозовяха.

— Не се опитвай да избягваш темата. Вече съм го приела — казах й внимателно. — Вече се е случило. Не можем да направим нищо.

Тя погледна надолу към краката си, очевидно притеснена.

— Исках да ти кажа нещо. Не си… не си само ти, знаеш ли? — Погледна смутено към мен. — Тя, така да се каже, подходи по същия начин и към мен. Правихме някои неща… неща, които не исках да правя. Но и не можех да й откажа. Не и на нея. Беше много труден момент в живота ми.

Така. Значи не с мен Дана за пръв път е опитала забранения плод. Идеята, че е насилила Джоуди, ме отврати повече от възможността Дана да се хвърли в яростна борба срещу собствената си природа. Изведнъж вече не изпитвах съжаление към нея.

— Значи си е получила заслуженото — заявих ледено.

— Може би — каза Джоуди, все още разстроена. — Беше истинско бедствие за семейството й. Чувствам се ужасно заради Рийс. А и КЗСЦ… и при тях е хаос.

— Може би така е по-добре — отвърнах неопределено.

— Знам, че не вярваш в тях, но имат потенциал да правят добрини. Всъщност тъкмо отивам на заседание. Ще решаваме съдбата на организацията. Едва ли ще се разпаднем, но нямам представа в каква посока ще поемем. Някои хора все още мислят като Дана. Не са мнозинство, но имат влияние. По-голямо, отколкото хора като мен.

Спомних си разговора ни в градината.

— А ти все още искаш да направиш нещата, за които ми разказа? Да помагаш на хората, които наистина имат нужда?

— Да. Иска ми се да отида на заседанието и да говоря. Ако привлека вниманието на членовете, мисля, че ще успея да ги поведа по нов път. Една по-добра посока, благодарение на която ще можем да променим нещо, а не само да обиждаме хората.

— Тогава направи точно това.

— Не мога. Не мога да говоря пред публика. Не съм достатъчно смела.

— У теб има страст.

— Да, но това не е достатъчно, ако не мога да запаля и другите.

Изведнъж трябваше да положа усилие да прикрия лукавата усмивка, която пропълзя на устните ми.

— Имам нещо за теб — казах й и бръкнах в чантата си. — Ето, заповядай.

Дадох й последната доза амброзия. Може би беше опасно да я давам на смъртна, но една доза нямаше да й се отрази крайно зле, а и тя нямаше откъде да си набави друга. Освен това най-добре би било да стоя по-далеч от изкушението.

— Какво е това?

— Това е… хм, билкова добавка. За повече енергия. Не я ли знаеш?

Тя се намръщи.

— Нещо като женшен?

— Да. Няма да промени живота ти, разбира се, но на мен винаги ми вдъхва сили. Смесваш го с някаква напитка и готово.

— Е, аз тъкмо щях да си взема кафе…

— Идеално. Няма да ти навреди — усмихнах й се и стиснах ръката й. — Заради мен. Да кажем, че съм ти дала талисман за късмет.

— Да, добре. Ще го изпия с кафето. — Тя погледна часовника си. — Трябва да тръгвам, ако искам да отида навреме. Грижи се за себе си, става ли?

— Добре. Благодаря. Късмет довечера.

За моя изненада, тя ме прегърна набързо и после изчезна в тълпата от пешеходци. Докато пътувах с автобуса към къщи, се почувствах по-добре, отколкото се бях чувствала от дни. Искаше ми се да запазя амброзията за литературния фест следващата година, но вероятно нямаше да ми трябва — можех да си позволя два дни подготовка, вместо един. Все пак човек невинаги можеше да бъде във форма.

Заседанието на КЗСЦ не привлече толкова медийно внимание, колкото лесбийската афера, но един репортер от „Сиатъл Таймс“ все пак присъства и имаше представители и на други медии.

На това заседание Джоуди изнесе речта на живота си. Тя начерта подробно виждането си за пътя, по който трябва да поеме КЗСЦ, без да включва досегашните атаки срещу хомосексуализма. Планът й беше да достигнат до онези, които наистина имат нужда от помощ — майките на тийнейджъри и на бягащите от домовете си деца, за които ми беше говорила. КЗСЦ имаше клонове из цялата страна и тя настоя местните съвети да решават и локални проблеми, за да бъде влиянието на организацията по-значимо и да вдъхва усещане за една общност. Представянето й беше гениално замислено и вдъхновяващо. Заседанието приключи с викове и аплодисменти и гласуване, чрез което я избраха за председател. Може би, подозирах аз, след действието на амброзията се беше ужасила от себе си. След всички креативни и интересни неща до този момент в живота й обаче, бях сигурна, че ще се справи. Освен това имах чувството, че ще е по-щастлива, ако се посвети на нещо смислено след бездейното й поприще на домакиня.