Тери Брукс - Мечът на Шанара

В град Тирзис продължителната, ужасна битка между простосмъртните и съществото на духовете се развихри изумително неочаквано. От дълбините на сърцето на земята се понесе тътен, а набразденото й лице започна да се гърчи от равномерни, ужасни спазми. На ниските възвишения източно от Тирзис малката група от конници елфи се мъчеха да укротят уплашените коне, а изтощеният Флик Омсфорд наблюдаваше изумен как земята около него се гънеше от странните вибрации. На върха на Вътрешната стена огромната непоклатима фигура на Балинор отблъскваше атака след атака, докато армията на Северната земя се опитваше да пробие отбраната на хората от Южната земя и в продължение на няколко минути никой от участниците в ожесточената битка не забеляза трусовете. На моста на Сендик настъпващите троли се спряха и и се заоглеждаха неспокойно. Грохотът ставаше все по-силен. Мениън Лий се стресна, когато видя огромните пукнатини, които се появиха в древния камък, а защитниците на моста хукнаха да се спасяват. Дълбоките вибрации бързо се засилиха и се превърнаха в неимоверна лавина от гъгнещи трусове, които разклащаха земята и скалите. Вятърът се понесе над земята, вряза се с невероятна безпощадност сред редиците на армията на елфите, която галопираше към града и обърка строя й. От Кълхейвън в Анар до най-отдалечените краища на просторната Западна земя побеснелият вятър виеше ожесточено. Невероятната му сила и земетресението, раздрусало и четирите земи, поваляха огромни дървета и отвяваха и превръщаха в прах издадени скални маси. Небето притъмня и стана мастиленочерно — без нито едно облаче, без слънце, абсолютно празно, сякаш небесата бяха заличени с един единствен замах на някаква огромна четка. Огромни червени светкавици прорязваха тъмнината и разсичаха открай докрай хоризонта, като създаваха неописуем заряд от електрическа енергия. Дошъл беше краят на света. Това беше краят на всякакъв живот на земята. Апокалипсисът, предсказан още с появата на словото, най-после беше настанал.

Но малко след това всичко замря и застина абсолютно неподвижно. Тишината надвисна като покров и обгърна всичко. Внезапно от непрогледната тъмнина се разнесоха зловещи стонове и ридания, които накрая се превърнаха във вопли на неописуемо страдание. В град Тирзис всички забравиха за сражението. И хората на Северната земя, и хората на Южната земя загледаха ужасени как Носителите на черепи се извисиха към небето, а безформените им, подобни на призраци тела, се загърчиха в невъобразима агония. Те крещяха и завършващите им с изкривени нокти крайници се свиваха в конвулсии. Закръжиха над главите на мъжете, които бяха пребледнели от страх, но не можеха да се помръднат. После крилатите фигури започнаха да се разпадат, а черните им тела бавно се превръщаха в пепел, която се понесе на изток. След няколко секунди не остана нищо, освен една необятна черна празнота, която започна да се движи на огромни връхлитащи талази и се понесе на север, с повдигащи се леко краища, като понесено от вятър одеяло. Първо на юг, а после на изток и на запад, се показа синьото на небето и слънцето заля земите с ослепителна яркост. Изумени, простосмъртните мъже гледаха как неописуемата тъмнина се сви в черен облак далеч на север, увисна неподвижно над хоризонта, после се спусна към земята и потъна завинаги.

Времето течеше, а Ший се носеше безчувствено в една огромна, черна празнота.

— Не мисля, че успя.

Някъде отдалеч, много отдалеч, до съзнанието му достигна глас. Внезапно ръцете и лицето му усетиха студа на гладък камък по изгарящата му кожа.

— Чакай малко, клепачите му трепнаха. Май идва в съзнание!

Панамон Крийл. Ший отвори очи и видя, че лежи на пода в малката килия. В тъмнината проблясваше мъждиво светлината на факла. Той отново беше дошъл на себе си. Ръката му все още стискаше Меча на Шанара, но силата на талисмана го беше напуснала и вече я нямаше странната връзка, която ги беше сляла в едно. Надигна се непохватно на ръце и колене, но в този миг някакъв дълбок, зловещ тътен разклати пещерата и той залитна напред. Силни ръце го подхванаха и не му позволиха да падне.

— Спокойно, отпусни се за минута. — Грубият глас на Панамон прозвуча почти в ухото му. — Чакай да те видя, Я сега ме погледни — Той разтърси силно човека от Вейл и очите им се срещнаха. В твърдия поглед на крадеца едва забележимо се прокрадна страх, но после изчезна. Миг след това Панамон се засмя. — Нищо му няма, Келцът. А сега, хайде да се махаме оттук.