Тери Брукс - Мечът на Шанара

Но Ший запази смелостта си. Един път той вече се беше почти поддал на лудостта. Но този път устоя, успя да повярва в себе си и в Аланон. Стисна здраво Меча с двете си ръце и се помъчи да отстъпи от мъглата, която му пречеше, от стената от страх, която го сковаваше. Помъчи се да повярва, че всичко е само една илюзия, че страхът и засилващата се паника, които изпитваше, не бяха негови. Стената леко поддаде и той започна да й се противопоставя още по-упорито. Спомни си смъртта на Орл Фейн и това му помогна да си представи мислено всички други, които щяха да умрат, ако той се провали сега. Спомни си думите, които Аланон му беше прошепнал. Съсредоточи мислите си върху това, което вярваше, че е слабостта на Господаря на магиите, слабост, която той проявява чрез странното му нежелание да докосне Меча. Ший се насили да повярва, че истинската тайна на силата на талисмана е чисто и просто един най-обикновен закон, който важи за всички, дори и за такова ужасно същество като Брона.

В миг мъглата се разсея, а стената от страх се разби. Ший отново стоеше изправен пред Господаря на магиите, чиито червени искри сега святкаха ожесточено в тъмнозелените мъгли под качулката. Той протегна напред покритите си с мантията ръце, сякаш искаше да отблъсне някаква ужасна опасност и се дръпна назад. Човекът от Вейл натискаше силно блестящото острие в гърчещото се тяло и го принуждаваше да отстъпва към най-близката стена. Нямаше да му позволи да се измъкне, помисли си той спокойно. Ще унищожи ужасното зло в това същество. Черната мантия пред него потрепера, а изкривените пръсти отчаяно се мъчеха да се заловят за влажния въздух на килията. Господарят на магиите започна да се разпада и крещеше омразата си в лицето на съществото, което го унищожаваше. Зад крясъците му се носеше ехото на хиляди други гласове. Те виеха и искаха мъст, която толкова дълго им беше отказвана.

Ший усети как ужасът на съществото премина през Меча в съзнанието му. Но наред с него усети и силата, която му даваха другите гласове и не се предаде. Допира до Меча му носеше една истина, която не можеше да бъде отречена от никакви внушения и уловки на Господаря на магиите. Това беше истина, която той не можеше да признае, не можеше да приеме, не можеше да понесе, но истина, срещу която нямаше защита. За Господаря на магиите истината беше смърт.

Тленното съществуване на Брона беше само една измама. Всички средства, които беше използвал, за да продължи тленния си живот, се бяха провалили. Тялото му беше умряло. Но маниакалната му вяра, че е безсмъртен, беше продължавала отчасти живота му. Поддържал се беше жив само чрез магьосничеството, което го беше умопобъркало Отричайки собствената си смърт, той беше подкрепял безжизненото си тяло, за да постигне безсмъртие. Поддържал беше илюзията за себе си, че е част от два свята, с чудовищна, непостижима сила. Но сега Мечът го принуждаваше да се види, такъв, какъвто е — разложена, безжизнена обвивка, поддържана единствено чрез измамната вяра в собственото му съществуване, едно шарлатанство, една илюзия, породена единствено от силата на волята, толкова преходна, колкото и физическото същество, за което се представяше, но не беше. Брона беше една лъжа, която съществуваше и се разрастваше с помощта на страховете и съмненията на простосмъртните, лъжа, която той сам беше съчинил, за да крие истината. Но сега лъжата беше разобличена.

Ший Омсфорд беше способен да приеме слабостите и грешките, които бяха част от човешката му същност, част от същността на всички хора. Но Господарят на магиите никога нямаше да може да приеме истината, която Мечът му разкриваше. А истината е, че съществото, което си въобразяваше, че е, беше престанало да съществува преди хиляди години. Всичко, което беше останало от Брона, беше лъжата. А сега силата на Меча му отнемаше дори и нея.

Той извика за последен път. Един хленч на протест, който проехтя мрачно в килията и се смеси с другите гласове, които крещяха победоносно в хор. После настъпи гробна тишина. Протегнатата ръка се сбърчи и изпепели, а тресящата се под мантията фигура се разпадна и се превърна в купчина прах. Малките червени искри проблеснаха веднъж и изчезнаха сред разсейващата се зелена мъгла. Мантията се нагъна, хлътна изпразнена и се свлече на пода. Постепенно качулката също се нагъна и сплеска и накрая от нея остана свит на топка износен плат.

Миг след това Ший потъна в пот. Прекалено много емоции се бяха надпреварвали в опънатите му нерви. Огромното напрежение беше продължило твърде дълго и сега пренапрегнатото му тяло искаше отплата. Земята под краката му се разклати и той бавно започна да потъва в мрак.