Тери Брукс - Мечът на Шанара

… Той обаче трябваше да я приеме. Това беше истината. Обзет от неистов гняв, Господарят на магиите напълно се събуди…

Истина? Ший отново отвори очите си и се вторачи в Меча на Шанара, който искреше с бяло сияние от върха на острието до дръжката. По тялото му се разля топлина, която започна да пулсира във всяка негова фибра. Този път не се появиха нови образи на собственото му аз. Появи се дълбоко, силно усещане за истинската му същност.

Внезапно осъзна, че е разбрал тайната на Меча. Мечът на Шанара притежаваше силата да разкрива истината — да принуждава човека, който го държи в ръцете си, да признава истината за себе си. А кой знае, той може би можеше да разбулва истината и за хора, които го докосват. В първия момент не можа да повярва. Усъмни се в изводите си и отчаяно се помъчи да преосмисли неочакваното откровение, да открие още нещо, защото безспорно трябваше да има още нещо. Но нямаше нищо друго за откриване. Това беше всичко, което се криеше в превъзнасяната магия на Меча. Извън него нямаше нищо друго, освен това, което се виждаше с очи — изящно изработено оръжие от друг век.

Изведнъж нещо прободе съзнанието му. Той разбра смисъла му и се изуми. Ето защо Аланон никога не беше разкривал тайната на Меча. Какво оръжие можеше да е то срещу неимоверната сила на Господаря на магиите? Как щеше да го защити от същество, което можеше да го смаже само с мисъл? Ший изтръпна от ужас. Убеден беше, че са го измамили. Легендарната сила на Меча беше само една лъжа!

Усети, че започва да изпада в паника. Затвори очи, за да прогони ледените тръпки на страха. Тъмнината около него се завихри бурно, зави му се свят и му се стори, че ще загуби съзнание. … В отблъскващата сива празнота на планинското си убежище Господарят на магиите наблюдаваше и се ослушваше. Гневът му постепенно започна да утихва и размазаната тъмнина в качулката кимна със задоволство. Човекът от Вейл, когото си мислеше, че е унищожил, беше оцелял. Въпреки всичко той беше успял да открие меча. Но човекът беше невероятно слаб. Не притежаваше необходимите познания, за да разбере талисмана. Вече беше обзет от страх, което го правеше уязвим. Бързо, безшумно. Господарят се измъкна от пещерното си леговище…

Високата фигура на Аланон се спря колебливо на върха на гол, обрулен от ветровете хълм. Невидимите му под гъстите вежди очи изучаваха застиналия самотен контур на планините, които се издигаха зловещо на сивия северен хоризонт. Те сякаш се бяха вторачили в него. Изпитите им хлътнали лица бяха набраздени и похабени, истинско огледало на душата на земята, която ги беше създала преди толкова много години. Над цялата огромна пустош, която представляваше Северната земя, беше надвиснала дълбока тишина и чакаше. Дори и ветровете във високите планински части бяха стихнали. Друидът загърна плътно полите на дългия си черен плащ и пое дълбоко въздух. Не беше възможно да греши. Невероятният обхват на мозъка му не можеше да го лъже точно за това. Нещото, за което беше положил толкова неимоверни усилия, току що се беше случило. В дълбоките покои на Острието на ножа, далеч от мястото, където се намираше мистикът, Ший Омсфорд беше извадил Меча на Шанара.

Нещо обаче не беше както трябва! Дори и човекът на Вейл да можеше да издържи и да приеме истината за себе си и евентуално да разбере тайната на Меча, той все още не беше готов да използва талисмана правилно срещу Господаря на магиите. Нямаше да има достатъчно време да му повярва безрезервно, защото беше сам и без помощ, и не притежаваше знанието, което само Аланон можеше да му даде. Щеше да изпитва съмнения в собствените си сили и да се разкъсва от страх. Поради това щеше да бъде лесна плячка за Брона. Друидът вече усещаше как врагът се пробужда. Господарят на здрача беше тръгнал от планинското си убежище, напълно убеден, че човекът, който държи Меча, е сляп за безпрекословната сила на талисмана. Той щеше да нападне бързо и свирепо, а Ший щеше да бъде унищожен преди да се е научил как да оцелее.

Оставаха само няколко минути преди сблъсъка им, а Аланон знаеше, че няма да може да пристигне навреме. По някакъв начин беше разбрал, че Ший и Мечът на Шанара отиват на север. След като остави другите в Калахорн, той се запъти да помага на човека от Вейл. Но нещата се развиха прекалено бързо. Имаше една единствена възможност да бъде от някаква полза за Ший — ако, разбира се, изобщо имаше някаква възможност. Той обаче беше все още много далеч. Друидът загърна плаща около хилавото си тяло и се заспуска надолу по хълма, като вдигаше малки облачета прах около себе си. Лицето му излъчваше непоколебимост.