Тери Брукс - Мечът на Шанара

Тъмната линия бързо растеше и постепенно придоби очертания. Бяха хиляди конници, които размахваха знамена и копия. Пронизващ и ясен, звукът на бойния им рог известяваше пристигането им. Малката група от елфи нададе радостни викове, когато огромната маса от конници започна да покрива равнините, понесла се с главоломна скорост към Тирзис. Предупредена за пристигането им, армията на Северната земя беше вече започнала да сгъстява ариергарда си и се обръщаше, за да посрещне прииждащата вълна. Най-после армията на елфите беше дошла — заради защитниците на Тирзис, заради обсадените страни на трите земи, заради всичко, за което човечеството се беше борило толкова упорито векове наред. Дали не беше дошла прекалено късно?

Безмълвно, с едно единствено леко движение, Ший изтегли древното острие от изтърканата му ножница. Металът проблесна в слабата светлина на факлите с тъмносинкав блясък. Повърхността му беше гладка и безупречна, сякаш легендарният Меч не беше участвал в нито една битка. Беше изненадващо лек и тънък, изключително творение на човешка ръка. Дръжката му беше гравирана с вече познатата вдигната ръка с горящ факел. Ший държеше оръжието предпазливо. Хвърли бърз поглед на Панамон Крийл и на Келцът. Търсеше подкрепата им. Изведнъж се беше уплашил от това, което щеше да се случи. Сериозните лица на спътниците му не трепнаха. Останаха спокойни и невъзмутими. Ший стисна здраво Меча в двете си ръце и вдигна рязко острието. Върхът му се стрелна остро нагоре. От дланите му се стичаше пот и усети как цялото му тяло се вледени в тъмнината на килията. Някой вдясно прошава и от устните на Орл Фейн се разнесе тих стон. Минутите се изнизваха и Ший усещаше как гравираното украшение на вдигнатия Меч се забива в дланите на стиснатите му ръце. Все още нищо не се случваше.

…В сивотата на полуосветената празна стая, намираща се на върха на Планината на черепите, тъмните води на каменния басейн бяха спокойни и гладки. Силата, която беше Господарят на магиите, дремеше…

Внезапно Мечът на Шанара се затопли в ръцете на Ший и странна гореща вълна се надигна в загадъчния метал, прехвърли се в дланите на изненадания човек от Вейл и запулсира. После изчезна. Изумен, той отстъпи крачка назад и леко наклони острието. Миг по-късно топлината беше изместена от силно трептене, което се предаваше от оръжието на тялото му. Не беше болка, но се появи толкова неочаквано, че той неволно потрепери и усети как мускулите? му се напрягат. Инстинктивно се опита да се освободи от талисмана. Изумен разбра, че не може да се отлепи от него. Нещо дълбоко в него му забраняваше да направи това. Ръцете му останаха здраво сключени около дръжката на древното оръжие.

Трептенето изчезна и Ший усети прилив на енергия. Тя отново заливаше цялото му тяло и му връщаше жизнената сила, която се пренесе и в студения метал на Меча. Накрая оръжието се превърна в част от него. Позлатата върху гравираната му дръжка започна да се лющи под ръцете на човека от Вейл и накрая се показа лъскаво сребро, обточено с червеникави нишки от светлина, които сякаш горяха и се извиваха в яркия метал като живи същества. Ший усети първото раздвижване на нещо, което се пробуждаше, нещо, което беше част от него, но му беше чуждо, непознато. То го придърпваше, леко, но настойчиво, и той потъваше все по-надълбоко и по-надълбоко в себе си.

На няколко крачки от него Панамон Крийл и Келцът го наблюдаваха с нарастваща тревога. Стори им се, че младежът от Вейл започва да изпада в транс. Клепачите му се спуснаха тежко над очите, дишането му се забави, тялото му се вцепени и заприлича на статуя в слабата светлина на факлите в килията. Ший беше издигнал Меча на Шанара пред себе си и го стискаше с двете си ръце. Острието му стърчеше право нагоре, а излъсканата дръжка блестеше ярко. За миг Панамон изпита желанието да сграбчи човека от Вейл и да го разтърси, за да дойде на себе си. Но нещо го спря. Там някъде в полумрака Орл Фейн започна да пълзи по гладките камъни към безценния си меч. Панамон се поколеба за миг, но после го срита грубо с ботуша си.

Ший почувства, че потъва дълбоко в себе си, носен като коркова тапа от подводно течение в обратна посока. Постепенно всичко започна да изчезва от погледа му. Първи изчезнаха стените, таванът и каменният под на килията. После изчезна и свитата, стенеща фигура на Орл Фейн. Накрая изчезнаха и фигурите на Панамон и Келцът. Странното течение като че ли го обгърна целия и той усети, че не може да му се противопоставя. Оттегли се бавно в най-съкровените дълбини на собственото си аз и всичко потъна в мрак.