Тери Брукс - Мечът на Шанара

Панамон Крийл се спусна напред, когато Ший падна на едно коляно, но огромната ръка на Келцът го задържа. Тролът погледна към входа на пещерата и се ослуша. Панамон не чу нищо, но внезапно бе обзет от страх и засилващо се чувство на ужас. Не продължи към човека от Вейл. Очите на Келцът се, извърнаха, сякаш проследяваха някой, който вървеше по коридора. Панамон се уплаши още повече. До вратата беше застанала висока, загърната в черна мантия, фигура. Панамон Крийл инстинктивни усети, че това е Господарят на магиите. Под плътно притиснатата качулка, където трябваше да има лице, нямаше нищо, освен тъмнина и тъмнозелена мъгла, която се движеше хаотично около две червеникави огнени искри. Първо искрите се обърнаха към Панамон и Келцът и мигновено ги превърнаха в замръзнали неподвижни статуи. През парализираните им тела той изпрати всички техни страхове и ужаси, които запрепускаха в див бяг. Крадецът се опита да извика и предупреди човека от Вейл, но разбра, че не може да издаде никакъв звук. Остана застинал на мястото си и безпомощно започна да наблюдава как качулката без лице се доближава до Ший.

В угнетителната призрачност на малката килия човекът от Вейл усети, че идва в съзнание. Всичко около него му се стори невероятно далечно, въпреки че някъде вътре в замъгления му мозък звънтеше смътен предупредителен сигнал. Но той реагира вяло и за известно време усещаше само миризмата на плесен, на застоял въздух и скала и виждаше само слабото блещукане на една единствена факла. През мъглата съзря неподвижните тела на Панамон и Келцът, застинали на не повече от пет крачки от него. Върху вкочанените им лица беше изписан страх. Орл Фейн лежеше в задната част на килията, свит в малко жълто кълбо, което хленчеше и бръщолевеше несвързано. Пред него острието на Меча на Шанара грееше ярко.

В миг тайната на Меча проблесна в съзнанието му и му припомни безнадеждността на положението му. Помъчи се да вдигне глава, но очите му стояха като заковани в пространството пред него. Внезапно усети цялото си тяло като залято с ледена река, в която започна да потъва. Изби го студена пот и ръцете му се разтрепериха. В съзнанието му отекваше един единствен вик: Бягай! Спасявай се, преди ужасното същество, в чието забранено кралство си дръзнал да нахлуеш, да открие присъствието ти и да те унищожи! Целта, заради която беше рискувал всичко, вече нямаше никакво значение. Единствената останала в съзнанието му мисъл беше влудяващата потребност да се спаси.

Изправи се олюлявайки се. Всяка фибра на тялото му крещеше да се изскубне от състоянието си и да се втурне към вратата, да хвърли Меча и да бяга. Но нещо вътре в него отказваше да пусне Меча. Помъчи се отчаяно да овладее страха си. Ръцете му стискаха здраво дръжката на Меча. Те така се бяха впили в метала, че накрая кокалчетата на пръстите му побеляха от болка. Мечът беше единственото, което му беше останало, единственото, което стоеше между него и пълната паника. Отчаяно се вкопчи в него. Разумът му се беше вчепкал в талисмана, въпреки че знаеше, че е безполезен.

ТЛЕННО СЪЩЕСТВО, АЗ СЪМ ТУК!

Думите проехтяха смразяващо в дълбоката тишина. Ший се мъчеше да обърне очи към вратата. В началото забеляза само някакви сенки. После сенките бавно се уплътниха и очертаха загърнатата фигура на Господаря на магиите. Той беше надвиснал заплашително до вратата — една непрогледна, тъмна, безформена мантия. В дълбините на качулката блуждаеха две зелени мъглявини, а огнените искри, които бяха очите му, проблясваха и се разширяваха.

ТЛЕННО СЪЩЕСТВО, АЗ СЪМ ТУК. ПОКЛОНИ МИ СЕ НИСКО!

Ший пребледня от страх. Нещо огромно и черно се вряза в съзнанието му и той залитна несигурно на ръба на пълната паника. Сякаш пред него се беше отворила бездънна бездна. Само едно леко побутване и… Насили се да съсредоточи вниманието си върху Меча и върху отчаяното си желание да остане жив. Съзнанието му беше обгърнато от пурпурна мъглявина. Тя донесе със себе си гласовете на безброй обречени същества, които викаха и молеха без капчица надежда за пощада. Пълзящи, гърчещи се същества провисваха по ръцете и краката му, блъскаха се в него, теглеха го надолу в бездната. Смелостта му се изпари. Толкова малък беше, толкова уязвим. Как можеше да се противопостави на такова чудовищно същество като Господаря на магиите?

В отдалечената част на килията Панамон Крийл видя как облечената в черна мантия фигура се приближи до Ший. Господарят на магиите като че ли беше нещо нематериално, една качулка без лице, една мантия, под която нямаше нищо. Но той очевидно беше нещо, с което Ший не можеше да се справи сам, със или без Меча. Панамон кимна предупредително на Келцът, пребори се с обзелата го паника и атакува, като размаха яростно ръката с шипа. Облечената в черно фигура се обърна към него. Сега тя не изглеждаше вече празна, а изпълнена със страховита сила. Вдигна ръката си и крадецът усети как нещо, подобно на желязо, го стисна за гърлото и го метна към стената. Опита се да се освободи, но беше здраво притиснат. Келцът също. Абсолютно безпомощни, двамата видяха как Господарят на магиите се върна при човека от Вейл.