Тери Брукс - Мечът на Шанара

… Внезапен трус надипли все още спокойните води на басейна в недрата на пещерата, намираща се в самотния череп на смъртта. Уплашени, влачещите се същества, които робуваха на Господаря, изпълзяха от укритията си в каменните стени. Господарят на магиите се размърда лениво в смутения си сън…

Във водовъртежа от емоции и в дълбините на самото си същество, което беше центърът на неговото аз, носителят на Меча на Шанара се изправи лице срещу лице със самия себе си. За миг настъпи хаос от неопределени впечатления. После течението като че ли се люшна й го понесе в съвсем друга посока. Образите и впечатленията се мержелееха пред него. Внезапно пред очите му се просна като на длан светът, в който беше роден и който беше изворът на живота му, миналото и настоящето му. Те му се разкриваха оголени от грижливо подхранваните от него илюзии и той видя живота такъв, какъвто е. Нямаше ги сантименталните мечти, които разкрасяваха действителността и светоусещането му. Нямаше ги заблудите, с които се самозалъгваше, за да подслади горчивината на направените от реалността избори. Нямаше го съчинения от самия него светоглед, който му даваше надежда и омекотяваше суровите й присъди. Сред ширналия й се безкрай той видя себе си ката жалка, нищожна искрица на мимолетност, каквато всъщност беше.

Стори му се, че мозъкът му ще се пръсне. Парализиран беше от всичко, което видя. Мъчеше се отчаяно да зърне представата, която сам беше създал за себе си и която винаги му беше помагала. Мъчеше се да зърне образа, който сам беше изградил за себе си и който винаги го беше крепил здраво на земята и му беше помагал да не губи здравия си разсъдък. Полагаше неистови усилия да се предпази от ужасната гледка на вътрешната си голота и слабост, която беше принуден да признае, че са неговата дълбока същност.

После силата на течението понамаля. Ший се насили да отвори очи и за момент се откъсна от виденията си. Пред него беше вдигнатия право нагоре Меч, лумнал с ослепително бяла светлина, която се излъчваше от острието до дръжката. Зад него успя да види Панамон и Келцът, които стояха неподвижни, втренчили в него очи. После погледът на огромния трол леко се отмести и се закова в центъра на Меча. В този му жест имаше невероятно разбиране и подканяне. Ший отново погледна Меча на Шанара и видя, че сиянието му потрепваше трескаво. Пулсирането му като че ли издаваше някакво нетърпение, някакво огромно усили, сякаш искаше да се освободи от нещо, което го възпираше, и да проникне в него.

За миг човекът от Вейл се възпротиви на този настойчив импулс. После отново затвори очи и виденията отново се върнаха Първият шок от откровението беше минал и сега той се мъчеше да разбере какво става. Съсредоточи се върху образите на Ший Омсфорд, които го потапяха в мислите, чувствата, преценките и мотивациите, изградили този негов характер, едновременно чужд и познат.

Образите се избистриха и станаха ужасяващо ясни. Изведнъж той видя една друга страна на самия себе си, страна, която никога не беше виждал или може би просто не беше искал да приеме. Тя се разкриваше в безкрайна поредица от събития. Всичките бяха карикатури на минали неща, в които беше вярвал така безпрекословна Това беше опис на всички обиди, които беше нанесъл на другите, на всяка завист и подозрение, които беше изпитвал, на дълбоко вкоренените предразсъдъци, на умишлено изречените полуистини, на самосъжаленията, на страховете — на всичко, което беше ужасяващо и скрито дълбоко в него. Пред него стоеше Ший Омсфорд, който беше избягал от Вейлската долина, не за да спаси и защити семейството и приятелите си, а от страх за собствения си живот, търсещ какво ли не извинение за паниката си. Онзи Ший Омсфорд, който най-егоистично беше позволил на Флик да изживее с него собствения му кошмар и по този начин да облекчи собствения му ужас. Това беше човекът от Вейл, който се беше присмивал и който беше омаловажавал морала на Панамон Крийл, но това не му беше попречило да остави крадецът да излага на опасност живота си заради живота на Ший. Това беше — Образите се нижеха безспир. Ший Омсфорд отстъпи ужасен от всичко, което виждаше. Не можеше да го приеме. Никога не можеше да приеме това!

Но мозъкът му, черпейки от някакъв по-дълбок кладенец на сила и разбиране, се отвори отзивчиво към образите, протегна се и ги прегърна, като се предумваше, или може би насилваше, да приеме действителността такава, каквато му се представяше. Разумът му не можеше да отрече обратната страна на характера му. Също като ограничения образ на личността, която той винаги беше вярвал, че е, тази страна беше само част от истинската същност на Ший Омсфорд. Но тя наистина беше част, която му беше трудно да възприеме.