Тери Брукс - Елфите на Шанара

книга трета от тетралогията "Наследниците на Шанара"

Огън.

Той пращеше в газовите лампи, които висяха далечни и самотни зад прозорците и при входовете на хорските домове. Цвъртеше и съскаше, когато ближеше насмолените факли, поставени на вилки по кръстовища и порти. Той просветваше в пролуките между листатите клони на древните дъбове и сегуа от стъклените фенери, които очертаваха тесните улички. Пламъците, разпръснати в късчета мигаща светлина, приличаха на малки същества, които нощта заплашваше да намери и погълне.

Като нас, помисли си тя.

Като елфите.

Погледът й се насочи отвъд сградите и стените на града към мястото, където димеше Килешан.

Огън.

Той се червенееше от нащърбеното гърло на вулкана, а светлината от стопеното му сърце се отразяваше от облаците вулканична пепел, които висяха на купове в пустото небе. Килешан се извисяваше над тях, огромен и необуздан, като природен феномен, на който никаква елфова магия не можеше да противостои. Вече седмици наред кънтеше бученето от недрата на земята. Една сила, недоволна и упорита, нарастваше там и накрая щеше да се устреми към свободата.

Засега лавата ровеше и си пробиваше път през цепнатините и пукнатините в неговите стени и се спускаше към водите на океана на дълги виещи се ленти, които изгаряха джунглата и живеещите в нея създания. Тя знаеше, че един ден, твърде скоро, това странично изливане няма да бъде достатъчно и Килешан ще изригне в един голям пожар, който ще ги унищожи всичките.

Ако дотогава остане някой от тях.

Стоеше накрая на Градините на Живота, близо до мястото, където растеше Елкрис. Древното дърво се издигаше към небето, сякаш се бореше да проникне през облаците и да вдиша по-чистия въздух, който лежеше отгоре. Сребърни клони проблясваха слабо в светлината на фенерите и факлите, а червени листа отразяваха по-тъмното сияние на вулкана. Пръснати огньове танцуваха в странни шарки през пролуките между дърветата, сякаш се опитваха да образуват картина. Тя наблюдаваше как образите се появяват и изчезват, като огледало на нейните мисли и тъгата, която чувстваше, заплашваше да я завладее напълно.

Какво трябва да направя? мислеше отчаяно тя. Мога ли още да избирам?

Знаеше, че няма никакъв друг избор, освен да чака.

Тя беше Еленро Елеседил, Кралица на елфите и всичко, което можеше да направи, беше да чака.

Кралицата стисна здраво жезъла Рухк и намръщено погледна небето. Тази нощ нямаше нито луна, нито звезди. От седмици наред те рядко се появяваха. Имаше само мъгла, дебела и непроницаема, едно наметало, чакащо да се спусне, за да покрие техните тела, да ги обгърне и ги погълне навеки.

Тя стоеше неподвижно, а един горещ ветрец я облъхваше и надипляше фината тъкан на нейната дреха. Кралицата беше висока, с кокалесто тяло и с дълги крайници. Скулите на лицето й бяха изпъкнали, оформяйки черти, които мигновено можеха да бъдат разпознати. Скулите й бяха високи, челото широко, а брадичката под широката й уста с тънки устни — ъгловата и гладка. Кожата на лицето й беше опъната и то изглеждаше като изваяно. Светлоруса коса падаше до рамената й на гъсти непокорни къдрици. Очите й имаха странен пронизващо син цвят и винаги изглеждаше, че виждат неща, невидими за други те. Тя беше петдесетгодишна, но изглеждаше много по-млада. Когато се усмихнеше, което се случваше често, тя почти без усилие караше и другите да се засмеят.

Сега обаче не се усмихваше. Беше късно, далеч след полунощ и умората я спъваше като верига. Не можеше да заспи и беше излязла на разходка в Градината, за да се вслуша в нощта, за да бъде сама с мислите си и да намери малко спокойствие. Спокойствието обаче се изплъзваше, мислите й бяха малки демони, които й се присмиваха и я дразнеха, а нощта беше един голям гладен черен облак, чакащ търпеливо момента, в който най-после щеше да унищожи крехката искрица на техния живот.

Отново огън. Огън, даващ живот и огън, който унищожава живота. Образът му й шепнеше коварно. Тя рязко се обърна и тръгна през Градините. Корт вървеше след нея, мълчалив, и невидим. Ако си направеше труда да го потърси с поглед, нямаше да го открие. Тя можеше да си го представи — дребен набит младеж, отличаващ се с невероятна бързина и сила. Той беше от Личната охрана. Тези защитници на елфовите владетели бяха оръжията, които ги бранеха и даваха живота си, за да запазят техния. Корт беше нейна сянка, като се редуваше с Дал. Единият или другият беше винаги там, грижеше се за нейната безопасност. Докато се движеше по алеята, мислите й се плъзгаха бързо една след друга. Тя усещаше грапавината на терена през тънката тъкан на чехлите си. Арборлон, градът на елфите, нейният дом, беше пренесен от Западната земя преди повече от сто години, тук, при този…