Тери Брукс - Елфите на Шанара

Тя беше Еленро Елеседил, Кралица на елфите, и щеше да направи каквото трябва.

Огън.

Гореше вътре като в кладенец.

Обвита в бронята на своите убеждения, тя излезе от Градината на Живота в малките часове на ранното утро, за да поспи.

Рен Омсфорд се прозя. Тя седеше над една надвесена над Синия разлив скала, облегната върху гладкия ствол на древна върба. Океанът се простираше пред нея и пробляскваше като калейдоскоп от цветове при линията на хоризонта, където залезът обагряше водите в червени, златисти и пурпурни отблясъци, а надвисналите облаци образуваха странни шарки на фона на потъмняващото небе. Здрачът се наместваше удобно. Светлината отслабваше и лек вечерен ветрец подухваше откъм водата. Един спокоен залез. Засвириха щурци. Появиха се мигащите светлини на светулките.

Рен придърпа колене към гърдите, мъчейки се да се изправи, макар че никак не й се ставаше. Не беше спала вече почти два дни и умората я завладяваше. Мястото под балдахина на върбата, където седеше, беше сенчесто и прохладно и щеше да бъде лесно да се отпусне, да се плъзне надолу, да се свие под своята пелерина и да се унесе. Очите й се затваряха неволно при тази перспектива и после мигновено се отваряха отново. Тя знаеше, че не бива да заспива, докато не се завърне Гарт. Трябваше да бъде нащрек.

Рен стана и се отдалечи от ръба на скалата, чувствайки лекия ветрец върху лицето си и оставяйки морските миризми да изпълват сетивата й. Жерави и чайки се плъзгаха и пикираха над водата, грациозни и безгрижни в полета си. В далечината, на твърде голямо разстояние, за да се види ясно, някаква голяма риба плясна с опашка, вдигайки огромни пръски и изчезна. Тя зарея поглед. Докъде взорът й стигаше се виеше ненасечена брегова, ивица, обрамчена с назъбени, обрасли с дървета скали под покритите с бели шапки голи планини Рок Спур на север и Ирибис на юг. Серия от скалисти плажове отделяха скалните масиви от водата. Тяхната повърхност беше застлана с плавей, мидени черупки и водорасли.

Отвъд плажовете се простираше само пустата широта на Синия разлив. Беше пътувала до края на познатия свят, помисли с ирония тя, а все още продължаваше да търси елфите.

Един бухал забуха дълбоко навътре в гората зад нея и я накара да се обърне. Тя предпазливо се взря да долови някакво движение, някакъв признак за безпокойство, но не откри нищо. Гарт още го нямаше. Той все още беше далеч, търсеше…

Тя бавно се върна обратно към изстиващата пепел на загасналия огън и подритна остатъците с ботуша си. Гарт беше й забранил да пали какъвто и да било огън, докато не се увери, че са в безопасност. Той беше нервен и подозрителен през целия ден, безпокоеше се от нещо, което никой от двамата не можеше да види, от чувството, че нещо не е наред. Рен беше склонна да припише безпокойството му на липсата на сън. От друга страна, интуицията на Гарт рядко го подвеждаше. Когато той беше обезпокоен от нещо, тя знаеше, че е по-добре да не му задава въпроси. С нетърпението чакаше да се завърне.

Между дърветата, точно зад скалата имаше един вир. Тя отиде до него, коленичи и плисна лицето си с вода. Повърхността на езерцето се набръчка при докосването от ръцете й и после отново се успокои. Тя можеше да види в него отражението си почти като в огледало. Рен се взря в него — в едно току-що пораснало момиче. Чертите й бяха определено елфови — островърхи уши и извити вежди, тясно лице и високо разположени скули, мургава кожа. Тя видя светлокафяви очи, които рядко се спираха на едно място, крива усмивка, породена от някаква неизречена шега и късо подрязана, ситно къдрава светлоруса коса. В мен има някаква напрегнатост, мислеше тя — едно напрежение, което не мога да разсея, колкото и усилия да полагам. Тя се залюля назад на пети и си позволи една кисела усмивка, решавайки, че достатъчно харесва това, което вижда, за да живее известно време с него.

Сви ръце в скута си и наведе глава. Колко ли дълго продължаваше вече търсенето на елфите. Колко време измина, откакто старецът — този, който твърдеше, че е Коглайн — беше дошъл при нея и й беше разказал за сънищата? Седмици? Но колко на брой? Тя беше загубила броя им. Старецът знаеше за сънищата и беше я подтикнал да открие сама истината, скрита в тях. Тя беше приела неговия призив да отиде при Рога на пъкъла в Долината на Шистите и да се срещне с духа на Аланон. Защо да не отиде? Може би щеше да научи нещо за произхода, за родителите си, които изобщо не познаваше, или за своето минало. Странно. Преди да се появи старецът, тя не беше се интересувала от своето потекло. Самоубеждаваше се, че то е без значение. Но нещо в начина, по който той й говореше, в думите, които използуваше — нещо — беше я променило. Тя съзнателно докосна с пръст кожената торбичка, чувствувайки твърдите очертания на боядисаните камъчета, Елфовите камъни, които бяха единствената й връзка с миналото. Откъде бяха дошли те? Защо й бяха дадени?