Тери Брукс - Мечът на Шанара

книга първа от трилогията за Шанара

Слънцето вече потъваше в тъмнозеленото на хълмовете на запад от долината, а червените и сиво-розовите му отблясъци докосваха кътчетата ма земята, когато Флик Омсфорд пое надолу. Пътеката лъкатушеше но северния склон, виеше се през струпани на огромни купчини заоблени камъни, с които беше осеяна неравната пресечена местност, чезнеше в гъстите гори на низината и току се мернеше в някоя малка полянка и рядка горичка. Флик гледаше познатата пътека и следваше уморено, но упорито пътя си, а леката торба се поклащаше на рамото му. Широкото му, загоряло от слънцето лице, изглеждаше безучастно и спокойно. Само големите сиви очи издаваха кипящата енергия, която напираше под спокойната външност. Той беше млад, но набитото му тяло, посивяващата кестенява коса и гъстите вежди го състаряваха. Облечен беше в непридирчивото свободно работно облекло на хората от Вейл, а в торбата си имаше няколко метални сечива, които от време на време леко подрънкваха.

Вечерният въздух беше хладен и Флик загърна по-плътно около врата см разтворената яка на вълнена та риза. Чакаше го път през гори и хълмисти равнини, които все още не се виждаха от гората. Силуетите на високите дъбове и тъмните хикории се протягаха нагоре и закриваха безоблачното нощно небе. Слънцето залезе и остави след себе си само тъмносиньото на небето, осеяно с хиляди дружелюбни звезди. Огромните дървета закриваха дори и тях и Флик беше оставен сам в смълчаната тъмнина, докато се движеше бавно по отъпканата пътека — Младият мъж беше минавал оттук стотици пъти и сега забеляза необичайното безмълвие, което тази вечер сякаш беше омагьосало цялата долина. Нямаше го познатото бръмчене и жужене на насекомите, които обикновено огласяха тишината на нощта, нямаше ги крясъците на птиците, които със залеза на слънцето се пробуждаха и литваха да търсят храна. Флик се заслуша напрегнато, за да чуе някакъв звук на живот, но острият му слух не долови нищо. Поизвърна неспокойно глава. Дълбоката тишина го разтревожи. Носеха се слухове за някакво страховито същество с черни криле, което било забелязано само няколко дни преди това в нощното небе на север в долината.

Насили се да засвирука с уста и отново се замисли за всекидневната си работа на север от Вейл, където живеещите уединено семейства обработваха земята и отглеждаха домашни животни. Всяка седмица ходеше по домовете им, носеше им разни неща, за които го бяха помолили и им разказваше за Вейл, а понякога и за откъснатите градове в далечните краища на Южната земя. Малцина познаваха околните места по-добре от него, а още по-малко имаха желание да напускат относителната сигурност на домовете си в долината. В тези времена хората предпочитаха да живеят в изолирани общности и да оставят останалия свят да се оправя както намери за добре. Но Флик обичаше да пътува от време на време извън долината, отдалечените ферми се нуждаеха от услугите му и охотно му плащаха за труда, а бащата на Флик не беше от хората, които пропускаха възможността да правят пари. Така че всички бяха доволни.

Нисък клон докосна главата му. Флик се стресна и отскочи. Позасрамен се съвзе и се втренчи в листатото препятствие после продължи пътя си, леко ускорил крачки. Навлязъл беше дълбоко в гората на низината и само снопчетата лунна светлина които успяваха да се промъкнат през гъстите клони над главата му, осветяваха слабо тъмната лъкатушна пътека. Толкова тъмно беше, че Флик трудно откриваше пътя и докато проучваше релефа на местността пред себе си, отново усети дълбоката тишина. Сякаш внезапно всичко живо беше изчезнало, а той — оставен сам да търси пътя, който да го изведе от тази зелена гробница. Отново си спомни странните слухове. Обзе го тревога и неволно се огледа. Но нищо не помръдваше по пътеката напред, нито пък в дърветата наоколо. Изпита облекчение, макар и притеснен.

Спря се за миг на осветена от луната полянка и преди да навлезе отново между дърветата се загледа в ширналото се над главата му безкрайно нощно небе. Вървеше бавно подбирайки пътя си по виещата се пътека. След полянката тя се беше стеснила и сега сякаш щеше да се блъсне и изчезне в стената от дървета и храсти пред него. Знаеше, че само така му се струва, но се улови, че се оглежда неспокойно. След малко пътеката отново се разшири и той успя да зърне късчета небе, които надничаха през високите дървета.