Тери Брукс: Талисманите на Шанара

книга четвърта от тетралогията "Наследниците на Шанара"

Над Четирите земи се спусна здрач. Бавно започна да притъмнява и сенките се издължиха. Знойното огнено кълбо на слънцето се скри на запад и тежката лятна задуха се поразсея. Над земята се възцари онова особено затишие, което обикновено настъпва в края на деня. Листата и тревите тръпнеха в очакване на нощта.

Там, където Мермидон се вливаше в Езерото Дъга, мрачно се извисяваше Южното око, беззвучно и непроницаемо. Вятърът леко се плъзгаше по повърхността на езерото и реката, но не се докосваше до обелиска, сякаш той също се стремеше да бъде по-далеч от това злокобно място. Въздухът трептеше от лъченията на нажежения камък и чертаеше сякаш призрачни химери. От време на иреме край водите на езерото се спираше по някоя самотна ловна птица, хвърляше неспокоен поглед към крепостта и бързо отминаваше.

Вътре Шадуините сновяха като призраци, прибулени и без лица, обладани единствено от своята неотменна цел.

Ример Дал бе застанал до един от прозорците и гледаше как всичко наоколо притъмнява, как цветовете избледняват и от изток се прокрадва нощта и се разстила над цялата земя.

Нощта, нашата майка-закрилница.

Той стоеше без да помръдва, сключил ръце зад гърба си, в тъмната си роба с отметната качулка, която откриваше изпитото му, рижобрадо лице. Видът му бе суров и безчувствен и това сигурно щеше да го радва, ако не му беше безразлично. Ала отдавна Главният преследвач дори и не помисляше как изглежда. Той можеше да бъде всичко, което пожелае. Видът му нямаше никакво значение. Онова, което го изгаряше отвътре, то беше важното. То бе неговият живот.

Пред очите му просветна, щом си помисли за онова, което щеше да стане.

Залогът.

Пораздвижи се. Сега беше сам с мислите си в притихналата крепост. Другите не съществуваха за Дал, те бяха само едни безплътни призраци. От дълбините на крепостта до него достигаше диханието на магията, нейното туптене. Заслуша се отново по навик и това успокои тревожните му мисли. Те владееха силата. Тя даваше възможност енергията да се материализира, да й се придаде форма и цел. Бе поверена на Шадуините и принадлежеше само на тях.

Какво ли значение можеха да имат Друидите и всички останали.

Опита се да се усмихне, но нищо не се получи. Стоеше със сключени пръсти — лявата ръка в ръкавица, а другата гола…за сила. На гърдите му проблясваше сребърен монограм с изображение на вълча глава.

Дън, дън — кънтеше отдолу неуморната магия.

Ример Дал се обърна с лице към тъмната килия — същата онази килия, в която доскоро беше затворен Кол Омсфорд. Равнинецът си въобразяваше, че е избягал, но всъщност бе сменил една форма на затворничество с друга. Отправил се бе по дирите на брат си Пар.

Онзи, който обладаваше истинската магия.

Онзи, който трябваше да попадне в неговите ръце.

Главният преследвач се дръпна от прозореца и тежко се отпусна край голата дървена маса. Разклатеният стол проскърца под тежестта на едрата му фигура. Той бе сключил ръце на масата пред себе си, свел каменно лице.

Всички от рода Омсфорд бяха отново в Четирите земи, всички потомци на Шанара се бяха завърнали от своите търсения. Уокър Бо си бе дошъл жив и здрав от Елдуист, въпреки намесата на Пи Ел, Черният камък на Елфите бе отново придобит и магията му овладяна, Паранор бе възстановен в човешкия свят, а самият Уокър бе станал родоначалник на новите Друиди. Рен Елеседил се бе върнала от Мороуиндъл, заедно с Елфите и столицата им Арборлон, магията на Елфовите камъни бе отново придобита, разкрит бе произходът и същността й.

Две от трите повели на Аланон бяха изпълнени, две от трите крачки направени.

На Пар му оставаше да направи последната. Да открие Меча на Шанара. Да открие Меча, а той да му открие истината.

С какви залъгалки се занимават тези старци и сенки от отвъдното, мислеше си Ример Дал. Повели, издирвания, търсене на истината. Та нали той знаеше истината по-добре от тях, а истината бе, че всичките им усилия са празна работа. В края на краищата магията беше всичко, а магията принадлежеше на Шадуините.

Ример Дал се дразнеше, че въпреки всичките му старания, Елфите и Паранор отново се бяха явили на бял свят. Бяха се провалили всички, които изпрати да попречат на потомците на Шанара. Вярно, че бяха заплатили за своя провал със смъртта си, но това малко го утешаваше. Имаше защо да бъде ядосан, та дори и разтревожен. Ала Ример Дал вярваше в своята власт, твърдо убеден, че събитията са в негови ръце и времето му принадлежи. Тийл и Пи Ел го бяха разочаровали, но той не разчиташе само на тях.