Тери Брукс - Талисманите на Шанара

— Приличаш на корабокрушенец!

Пар направи гримаса.

— Е, и ти не изглеждаш кой знае колко добре.

По лицето и врата на грамадния мъж се забелязваха пресни следи от рани. Пар тъжно поклати глава.

— Все вярвах, че си се отървал от Шахтата. Искрено се радвам да те видя жив и здрав.

— О, какво ли не ме сполетя оттогава насам, Равнинецо!

Правата коса на Падишар беше разрошена. Около очите му се бяха очертали дълбоки сенки от безсъние. Той се озърна наоколо.

— Сам ли си? Не предполагах. Къде е брат ти? А Дамсон къде е?

Лицето на Пар помръкна.

— Кол… — започна той, но не успя да довърши. — Падишар, трудно ми е…

Той здраво се хвана за Меча на Шанара като удавник за сламка.

— Дамсон излезе тази сутрин и още не се е върнала.

Падишар присви очи.

— Излязла ли? Къде е излязла, момко?

— Да потърси път за измъкване от града. Или ако няма такъв, друго скривалище. Федерацията ни търси навсякъде. Впрочем, сам си се убедил в това. От колко време ни търсиш, Падишар? Как успя да се добереш до тук?

Той отпусна едрите си ръце.

— Главно с късмет. Претърсих навсякъде, където можехте да бъдете, по всички скривалища, които Дамсон набеляза миналата година. Това е старо, отпреди пет години, но от три години не е използвано. Спомних си го чак след като пребродих всички останали.

Изведнаж той се сепна.

— Момко! — възкликна като спря поглед на Меча в ръцете на Пар. — Та нима това е той? Мечът на Шанара? Значи си го намерил? Как успя да го измъкнеш от Шахтата? Къде…?

Ала внезапно дървената стълба проскърца под нечии стъпки в мрака зад тях. Чу се подрънкване на оръжие и гласове, които приближаваха. Падишар се извърна. Не можеше да има никакво съмнение. Въоръжени мъже се впускаха по стълбите към помещението, което Пар току-що беше опразнил. Идваха откъм вратата, през която бе минал и Падишар. Спуснаха се, без да забавят ход, през тунелите, като осветяваха пътя си с факли.

Падишар се извърна назад, сграбчи Пар за ръката и го задърпа към капандурата.

— Федерацията. Сигурно са ме проследили. А може да са наблюдавали мелницата.

Пар се препъна и се опита да дръпне ръката си.

— Падишар, вратата…

— Спокойно, момко — сряза го другият и направо го издърпа нагоре по стълбите. — Ще се измъкнем преди да ни стигнат.

Той се трясна в капандурата, после се отдръпна като да не му се вярваше.

— Опитах се да те предупредя — прошепна през зъби Пар, като се освободи и погледна назад към преследвачите им. Мечът на Шанара заплашително се издигна. — Няма ли друг изход?

Вместо да отговори, Падишар блъсна капандурата с всички сили, опитвайки се да я разбие. Капакът ни най-малко не помръдна. Само няколко дъски проскърцаха от ударите.

— По дяволите! — изруга водачът на въстаниците.

Войниците на Федерацията наближаваха. Водеше ги един Преследвач в черно наметало. Видяха Пар и Падишар, замръзнали на стълбите пред капандурата, и започнаха да приближават към тях. С меч в едната ръка и дълъг нож в другата, Падишар заслиза надолу по стълбите да срещне нападателите. Първите неколцина, които доближиха до него, бяха посечени на мига. Останалите забавиха ход, извърнаха се предпазливо, като внимателно маневрираха, опитвайки се да го притиснат до стената. Падишар обаче не се даваше и яростно нападаше. Двамата успяха да отблъснат донякъде нападателите си назад по стълбите.

Това беше предварително загубена битка. Бяха двайсет към един. Една атака и край.

Пар силно удари капандурата с глава. Опита се последен път да я разбие, но тя остана залостена. Усе как го обзема отчаяние. Хванали ги бяха в капан.

Знаеше, че се налага да използува песента-заклинание.

Падишар бе успял да отблъсне нападателите дванайсет стъпала надолу.

Пар извика магическата си сила и почувства как мелодията сама идва на устните му, странно угнетяваща и тръпчива. Откак бе избягал от Шахтата, песента се бе променила. Беше се променило всичко. Федеративните войници се спуснаха в контраатака, която принуди Падишар да се покатери на заден ход по стълбите. По лицето на въстаника блестяха капки пот.

Точно в този момент нещо горе се вдигна и капандурата се отвори. Пар викна към Падишар и без въобще да се замислят двамата се втурнаха по стълбите, минаха през дупката и се озоваха в мелницата.

Тук беше Дамсон Рей. Червените й коси се подаваха изпод наметката. Тя се втурна към отвора, който образуваше един шкаф в стената и ги викна да я последват. Но най-неочаквано пътят им бе препречен от черни силуети, които подвикваха и на други зад себе си. Дамсон се прокрадна покрай тях бързо като котка. От пръстите й бълваха пламъци, които тя насочваше към лицата на нападателите си. Така успя да премине, като пръскаше искри наляво и надясно, за да си проправя път. Пар и Падишар се втурнаха подире й с неистов вик. Войниците напразно се опитваха да възстановят редиците си. Никой не успя да стигне Пар. Падишар се биеше като бесен и покосяваше всички на място.