Тери Брукс - Потомците на Шанара

книга първа от тетралогията "Наследниците на Шанара"

Старецът седна самотен в сянката на Драконовите зъби и загледа идващия мрак, който гонеше дневната светлина на запад. Денят бе хладен — нещо необичайно за средата на лятото, нощта обещаваше да бъде студена. Разпръснати облаци покриваха небето и се движеха като лутащи се зверове между луната и звездите. Мълчание изпълваше празнотата, която сякаш оставяше след изчезващата светлина. Това бе мълчание, нашепващо за магия, помисли старецът…

Пред него гореше огън, все още малък — само началото на това, което бе необходимо. Старецът го наблюдаваше със смесица от очакване и тревога преди да се наведе и да сложи няколко по-големи сухи клони, от които бързо се издигнаха огнените езици. Разрови жаравата с пръчка, след това бързо отстъпи назад, отблъснат от топлината. Стоеше на границата на светлината и растящия мрак. Той можеше да принадлежи или на двете заедно, или на нито една от тях.

Очите му искряха впити в далечината. Върховете на Драконовия зъб стърчаха към небето като кости, които земята не можеше да задържи.

Огънят проблесна рязко и старецът махна с ръка към една заблудена искра. Той беше просто сноп клони, прибързани леко, които можеха да се разпаднат на прах при силен вятър. Сивите дрехи и плащът висяха на раменете му като на плашило. Кожата му бе твърда, кафява и опъната върху костите. Като мараня пред светлината на огъня бялата коса и брадата се сплитаха около главата му, слаба и изящна. Той бе толкова сбръчкан и прегърбен, че изглеждаше като да е на сто години.

Всъщност бе почти на хиляда.

Странно, помисли той докато бродеше мислено през изминалите години. Паранор, Съвета, дори Друидите си бяха отишли. Странно, че трябваше да надживее всичките.

Тръсна глава. Това беше толкова отдавна, толкова назад във времето, че се бе превърнало в някакъв далечен миг от живота му, който вече едва разпознаваше. Беше го смятал за нещо приключено и изгубено завинаги. Беше мислил, че е освободен, но може би никога не е бил. Не можеше да се освободи от нещо, което най-малкото бе причина за това, че все още бе жив.

Как иначе, въпреки че бе избавен от Съня на Друидите, би могъл да стои там?

Той потрепери в спускащата се нощ. Мракът го обгърна заедно с последната слънчева светлина, която се стопи зад хоризонта. Време беше. Сънищата му бяха казали, че трябва да е сега, а той вярваше в сънища, защото ги разбираше. Това също бе част от стария му живот, която нямаше да го остави — сънища и видения за горни и долни светове, предупреждения и истини за неща, които биха могли, а понякога и трябваше да се случат.

Той отстъпи от огъня и тръгна по тясната пътека между скалите. Сенките се сключиха около него, а докосването им му навяваше хлад. Вървя дълго, лъкатушейки пред тесни дефилета, лазеше по масивните канари, спускаше се по каменисти склонове и вити сипеи между скалите. Когато отново изплува всред светлината, старецът се озова в плитка, покрита с камънаци долина, залята от езеро, чиято стъкловидна повърхност хвърляше суров зеленикав отблясък.

Езерото беше място за почивка на сенките на Друидите, които идваха и си отиваха. Бяха го призовали при Рога на Пъкъла.

— Бих могъл да се справя и по-бързо — тихо промърмори той.

Бавно и предпазливо с несигурни стъпки заслиза надолу. Сърцето бумтеше в ушите му. Отдавна не бе идвал тук. Водата под него не помръдваше, сенките бяха заспали. Така беше най-добре, помисли той. Най-добре бе да не ги безпокои.

Стигна края на езерото и спря. Беше тихо. Пое дълбоко дъх. После посегна към торбичката на кръста си и отпусна връзката. Внимателно бръкна вътре и извади пълна шепа черен прах, примесен с нещо сребристо. Поколеба се, след това го хвърли във въздуха над езерото.

Прахът избухна със страшна светлина, която озари всичко наоколо като че ли отново бе ден, но със студена светлина. Тя блещукаше и танцуваше в нощта като нещо живо. Старецът я гледаше, здраво придърпал дрехите и плаща си, а в очите му искреше отразеният й блясък. Той се залюля леко напред-назад и за миг се почувства отново млад.

Изведнъж от светлината се появи сянка издигаща се като дух. Сянката се сгъсти и прие очертанията на мъж покрит с черен плащ — страхотно видение, които всеки, виждал го преди, би познал на часа.