Тери Брукс - Хук

В тази история се разказва за Питър Пан. Тя не е познатата на всички история — написана от Дж. М. Бари и четена от умни деца и любопитни възрастни вече осемдесет години. Не е дори и една от по-малко известните истории за Пан. Твърде нова е, защото се случи съвсем неотдавна, дълго след времето на Дж. М. Бари. За първи път се разказва официално.

Не е и само за Питър Пан — не повече от която и да е друга история. Тя е за много други неща освен за самия Питър, макар той никога да не би признал, че съществуват приказки, които си струва да бъдат разказвани, въпреки че не се занимават с него. Заглавието например ясно показва, че историята е и за някой друг, а не просто за Питър. Джеймс Хук е от съществено значение за всеки истински разказ за Питър, защото всеки герой има нужда от своя негодник. А и проницателните читатели с основание биха могли да възразят, че „Питър Пан“ вече е използвано като заглавие и не бива да бъде принуждавано да служи за втори път само за да са доволни пуристите.

Тази история започва много години след първата, дълго след като Уенди, Джон и Майкъл се върнаха от първото си приключение в Небивала земя. Тя не се занимава с момчето Питър Пан, защото всички приказки за него отдавна са разказани. Напротив, в нея се говори за това, какво стана, когато се случи немислимото — когато Питър Пан порасна.

Разказвам ви тази история така, както ми я разказаха, и правя всичко възможно да не объркам подробностите. Поукрасявам тук-таме и коментирам, когато не мога да се сдържа. Страхувам се, че всички писатели имат този порок.

Поднасям извиненията си на Дж. М. Бари, че си позволих волности с плодовете на неговото въображение, както и на всички останали, които успешно са правили същото преди мен.

В тази история се разказва за деца и за възрастни. И за опасностите, които възникват, когато децата се превърнат във възрастни.

Тя започва на едно училищно представление.

Т. Брукс

— Шшт!

Когато лампите угаснаха, от няколко места се разнесоха шъткания и приглушената глъчка на безцелните разговори бързо утихна. Цялата публика — и млади, и стари — се облегна на столовете си и впери поглед в сцената. Зад завесата нещо ставаше, чуваха се писукания и кикот. После тя бавно се вдигна, но декорите останаха в мрак. Единствената светлина в претъпканата многофункционална зала на начално училище „Франклин“ идваше от зелената неонова лампичка над вратата.

Мойра Банинг, елегантна и свежа, с всеки кичур на късата й кестенява коса точно на мястото му, погледна над главата на единадесетгодишния Джек към дъното на залата и в зелените й очи блесна раздразнение. Все още никаква следа от Питър!

До нея Джек Банинг седеше с поглед, вперен напред, и търпеливо чакаше да започне пиесата. Беше дребно момче с личице на елф, с шоколадовокафяви коси и очи и с колеблива усмивка, сякаш изпитваше някакво лекичко съмнение.

На сцената светна и зад публиката запалиха прожектор. Тънкият му лъч освети картонен модел на Биг Бен с доста накриво заледени римски цифри. Зад кулисите пуснаха издраскана плоча и се разнесе дълбок, мелодичен камбанен звън.

Бим-бам-бом…

Мойра се усмихна и смушка сина си с лакът, но той се дръпна.

Ударите спряха и се чу тиктакане. Тик-так, тик-так. На сцената се запалиха още светлини и слабо осветиха спалня, в която спяха деца. Завивките на двете легла скриваха броя на спящите от малцината сред публиката, които още не знаеха историята за Питър Пан. Шкаф за играчки, няколко лавици с книги и бюро допълваха декорите.

Иззад кулисите долетя Питър Пан, окачен на тънко въже, което трептеше като мокра паяжина в блясъка на прожектора. Мойра още веднъж погледна над главата на Джек и се взря в дъното на залата. Джек нямаше нужда да я пита за кого се оглежда или какви са шансовете татко му да е там.

На сцената второкласникът, спечелил благоволението на режисьора и получил жадуваната роля на Питър, се приземи с препъване, коленете му се подгънаха и той се пльосна на пода. От публиката се надигна смях. Момчето бързо се изправи на крака, хвърли огорчен поглед в посоката на смеха и се обърна към бюрото.

Иззад кулисите лъч на прожектор хаотично се спусна след него. Джек имаше самодоволен вид. Менче-Звънче, разбира се. Питър порови из чекмеджетата на бюрото и измъкна парче черен плат, изрязано във формата на момче. Той го протегна към публиката, за да не пропусне някой значението на откритието му. После затвори чекмеджето, докато лъчът още трепкаше около него, и светлинната изгасна. Джек тържествено кимна. Менче-Звънче беше хваната в капана. Също като в книгата.