Тери Брукс - Хук

— Мачът на Джек — напомни си Питър.

Левият асансьор пристигна и вратата се отвори. Питър направи крачка.

— Чакайте, шефе! — извика безименният сътрудник. — Ще го хванете ли?

Калъфът с телефона на Питър полетя във въздуха. Той протегна ръка и сръчно го улови. Не е зле за стар човек! Затиснал с крак вратата на асансьора, той прибра калъфа. Брад се изпъчи пред него, дръпна пеша на сакото си, показа подобен телефон в калъф и зае поза за стрелба. Питър го гледаше и пръстите му потръпваха. Едновременно посегнаха към телефоните си, извадиха ги и ги долепиха до ушите си.

— Моят набира по-бързо, Брад — обяви Питър. — Не важиш!

Всички се смееха, докато те прибираха оръжията си.

Питър махна с ръка:

— Трябва да отлитам.

— Не се тревожи — повече хора катастрофират с кола, отколкото със самолет — извика му Брад.

— По-безопасно е от пресичането на улицата — добави Рон.

— Само не гледай надолу! — посъветва го някой друг.

— И внимавай да не ти се уморят ръцете! — развикаха се всички и размахаха ръце. Доктор Фийлдс поклати глава и се отдалечи.

— Когато стане време да тръгваш, значи, е време да тръгваш — тържествено произнесе Питър, усмихна им се с най-хубавата си момчешка усмивка, докато те охкаха в един глас, и влезе в асансьора. Вратите изсвистяха и се затвориха.

За миг всички останаха неподвижни, вперили очи в асансьора.

— Така — каза накрая Брад и се обърна към сътрудника. — Франк, изпрати по факса дневния ред за утрешното съвещание на всички, които трябва да дойдат. — Приближи се към секретарката. — Джули, телефонирай на Тед. Трябва да разровим този доклад на клуб „Сиера“. Аманда, провери…

Прекъсна го звън. Всички се огледаха. Най-сетне Брад се сети, че звъни телефонът му в калъфа. Извади го и натисна копчето.

— Питър, защо дишаш толкова тежко? Сякаш си бягал в маратон или нещо такова. Какво се е случило?

Вратата към стълбището в края на коридора се отвори и Питър влетя. Групата пред асансьора изумено се обърна към него.

— Остави телефона! — задъхано изрече Питър и напъха своя в калъфа. Едва си поемаше дъх. „Ако продължавам така, ще си докарам някой инфаркт“, помисли си той. — Трябва да прегледам периодичните отчети, преди да тръгна за Лондон. Няма да ми отнеме повече от минутка.

Той се втурна обратно по коридора. Брад изравни крачка с него:

— Питър, закъсняваш за мача на детето си!

— Не се тревожи! — успокои го Питър. — Знам пряк път до игрището. Има време.

Останалите се понесоха след него безмълвни. Асансьорите останаха зад гърба им.

— Ей, чували ли сте този виц? — попита Питър, докато се мъчеше да си поеме дъх и се усмихваше с момчешката си усмивка. — Скоро четох, че вече се употребяват адвокати в образа на майката. Знаете ли защо?

Никой не знаеше.

Джек беше на ред да удря, стиснал бухалката, долепил брадичка до рамото си. Пропусна поредното хвърляне — две и две. Пое дълбоко дъх и отстъпи назад. Вдигна поглед към таблото с резултатите. ДЕВЕТИ ИНИНГ. ДОМАКИНИ 8. ГОСТИ 9.

— На теб разчитаме, Банинг! — изкрещя треньорът. — Хайде, давай!

Съотборниците му викаха, даваха му съвети, окуражаваха го, молеха се. На гърдите им емблемите на спонсорите, осигурили екипировката, подскачаха като механични играчки. Джек сведе очи към обувките си, после потри пети в земята. Вече почти два ининга не беше поглеждал към трибуните, защото се страхуваше от това, което щеше да види. Или нямаше да види. Играта беше към края си. Успял ли бе баща му да дойде?

— Хайде, момче, не задържай играта — сърдито каза един от дядомразовците зад гърба му.

Джек отново пое дълбоко дъх и зае мястото за удряне. Направи няколко загряващи замахвания и въпреки решението си погледна към трибуните.

Майка му и Маги стояха една до друга и ръкопляскаха. До тях, точно над червената седалка, имаше човек с видеокамера. „Татко?“ Сърцето на Джек подскочи. После видя, че е някой друг — виждал го бе един-два пъти, работеше в кантората на баща му.

Стоеше там, където трябваше да е баща му, и го снимаше с камера.

Джек се вцепени. Обърна се с лице към питчера, стисна бухалката и вкопа пети в земята — без да съзнава какво прави. Усети, че кетчърът се приготвя зад него, видя питчера да кима, да се стяга и да хвърля. Бързо, високо и въртяно хвърляне. Като че ли летеше цяла вечност. Джек замахна без всякаква надежда.

— Ти си аут! — изрева съдията.

Гостуващият отбор нададе възторжени викове, а съотборниците му изстенаха отвратено. За миг той не можеше да помръдне. После механично, отчаяно, като се мъчеше да задържи напиращите сълзи, Джек отпусна бухалката и пое по дългия път към пейката.