Тери Брукс - Хук

Слънцето бе превалило на запад и следобедният хлад щипеше бузите на Питър, когато излезе от затопленото купе на беемвето си и се втурна към игрището. Шлиферът бе преметнат на ръката му, а калъфът с телефона го удряше в хълбока. Вдигна очи към таблото с резултатите: ДЕВЕТИ. ИНИНГ. ДОМАКИНИ 8. ГОСТИ 9. Помисли се, че има още време, и се затича. Чувстваше се по-тежък, по-бавен и по-стар от всякога. „Трябва да започна да спортувам.“

Стигна до игрището и спря като вцепенен.

Трибуните бяха празни, на терена нямаше никой. Дори базите ги нямаше. Виждаха се само няколко обвивки от бонбони и захвърлени чаши. Питър чакаше дишането му да се успокои и потърси къде да се подпре. Пак погледна таблото с резултатите и поклати глава.

„Джеки.“

Чувстваше се глупав и засрамен.

Накрая се обърна и си тръгна. Чак сега тишината му направи впечатление.

Беше почти до колата, когато телефонът в калъфа иззвъня. Той го извади, щракна копчето и се заслуша.

— О, здрасти, Брад — поздрави сковано. — Да, радвам се, че се обади.

Приглушеният рев на боинга беше като фон от постоянен шум за непрекъснатия плач на бебето няколко реда назад. Питър ги чуваше, но не им обръщаше внимание. Умът му беше прикован към блестящия екран на портативния компютър, поставен на сгъваемата масичка пред него. На екрана с големи печатни букви пишеше: БАБА УЕНДИ МЕ НАРИЧА ЛЮБИМОТО СИ СИРАЧЕ. НЕ ЗНАМ ЗАЩО.

Питър се взираше в екрана, в думите, които бе напирал, и се мъчеше да разгадае тази гатанка. Това беше тайна от преди много време, от едно далечно, изгубено минало, което вече не си спомняше ясно. Баба Уенди. Уенди Дарлинг. Неговата баба.

Защо му се натрапваха тези думи? Защо витаеха като шепот за нещо, което би трябвало да разбира, а не разбираше?

Внимателно сложи пръст на клавиша за изтриване. Светещият курсор тръгна назад по екрана, поглъщайки загадъчните букви. Изчезваха една по една, докато не остана нищо — само празният екран.

Боингът попадна във въздушна яма и компютърът се свлече върху коленете на Питър. Той трескаво сграбчи страничните облегалки на стола си, като с коленете си се опитваше да задържи компютъра. Сътресенията продължиха — резки и неумолими тласъци, които го караха да се чувства като на шейна, плъзгаща се по неравен склон.

От мястото до него, най-близо до прозореца, му се усмихна Маги:

— Искам да друса по-силно.

Питър седеше скован.

— Това е достатъчно силно за татко ти.

Тя се ухили:

— Само си представи, че е голям раздрънкан автобус, и няма да те е страх.

„Съмнявам се“ — помисли си Питър мрачно и му се искаше да е на всяко друго място, само не затворен в този самолет. Мразеше самолетите. Мразеше да лети. Всъщност мразеше всичко, свързано с височини. Обичаше земята — добрата, стара, солидна земна твърд. Ако Господ е искал човекът да лети, щеше да му даде…

Маги го смушка с лакът и той я погледна отстъпчиво. Сините очи на дъщеря му се впериха в неговите. Целите й ръце и лице бяха надраскани с маркер. Пред нея лежеше лист хартия с нарисувани със същия маркер неразгадаеми черти и завъртулки.

Взе рисунката и му я връчи.

— Това е картата на моя ум — обясни му тя. — За да не се загубя в мислите си. Виждаш ли? Това е къщата ни в Сан Франциско, Калифорния. Това е къщата на прабаба Уенди в Лондон, Англия. Това е сиропиталището, което ще нарекат на името на баба.

Питър пусна едната странична облегалка само колкото да поеме рисунката. Престори се, че я изучава, но не преставаше да усеща вибрациите на самолета. Следващият силен тласък запрати компютъра на пода. Той пусна рисунката на Маги и отново се вкопчи в облегалката.

— Татко, погледни какво нарисува Джек — настояваше Маги и тикаше втора рисунка на баща си.

Питър неохотно я пое. На картината един самолет в пламъци шеметно летеше към земята. Мойра, Джек и Маги безопасно се спускаха с парашути. Питър падаше с главата надолу.

— А къде е моят парашут? — възкликна той.

Обърна се назад, където през един ред седяха Джек и Мойра. Мойра изучаваше гърба на една бейзболна картичка. От мястото си до прозореца Джек я наблюдаваше, закрил с ръце голяма купчина такива картички на масичката пред него. Ако забеляза погледа на баща си, е нищо не го показа.

Добре, мамо, питай ме нещо друго. Питай ме нещо друго.

Мойра разглежда гърба на картичката в ръцете си още миг, после каза:

— Кажи ми кой е най-добрият батер на Американската лига за 1985 година.