Тери Брукс: Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Предистория на трилогията "Шанара"

Старецът се появи сякаш от нищото. Пограничникът бе седял в очакване да го забележи, прикрит в сенките на гората на склона, наблюдавайки цял Стрелехайм и пътищата, водещи към него. Пълната луна ясно осветяваше местността в радиус от десет мили, но той не успя да види пристигането на стареца. Това го изнерви и смути, а фактът, че появата му всеки път бе така неочаквана, не го успокои особено. Как го правеше? Пограничникът бе прекарал почти целия си живот в тази страна и бе оцелял благодарение на съобразителността и опита си. Умееше да вижда неща, които другите не можеха да забележат. Проследяваше пътя на животните по лекото разклащане на високите треви. Определяше точното им местоположение и бързината на движението им. Но не бе успял да забележи един старец в ясна лунна нощ и то в откритата равнина, дори и когато очакваше появата му. Не го успокояваше особено и това, че старецът го откри така лесно. Движеше се встрани от пътечката, с бавни, премерени крачки. Беше свел леко глава, очите му искряха в сянката на качулката. Носеше черен плащ, като всеки друид, и силуетът му се открояваше по-тъмен в сенките, в които се прислоняваше. Не беше едър, нито висок, нито мускулест, но създаваше впечатление за твърдост и целеустременост. Очите му, когато проблясваха от сянката на качулката, бяха бледозелени. Но понякога изглеждаха бели, като кост, особено сега, когато мракът изсмукваше всички багри и оставяше на света само нюансите на сивото. Погледът му светеше като на звяр, сякаш отразяваше оскъдната светлина — пронизващ и хипнотичен. Светлината озаряваше и лицето му, правеше видими дълбоките бръчки, които го прорязваха от челото чак до брадичката, и играеше по издатините и вдлъбнатините на древната му кожа. Сивото и бялото се преливаха в заплетените, остри и тънки като паяжина кичури на косата и брадата му.

Пограничникът се изправи бавно на крака. Беше висок, дългокрак и широкоплещест мъж с дълга тъмна коса, привързана на тила. Кафявите му очи гледаха пронизващо и непреклонно, слабото му лице имаше ъгловати черти, но се отличаваше с особена, сурова красота.

Старецът се приближи с усмивка и го поздрави:

— Как си, Кинсън?

Звукът на познатия глас напълно изличи раздразнението на Кинсън Рейвънлок.

— Добре съм, Бремен — отвърна той и подаде ръка за поздрав.

Старецът пое ръката му и я стисна здраво. Кожата на десницата му бе суха и загрубяла от възрастта, но захватът му беше силен.

— Откога чакаш?

— От три седмици. Всъщност мислех, че ще чакам още дълго. Изненада ме. Но ти винаги ме изненадваш.

Бремен се засмя. Беше се разделил с пограничника преди шест месеца, с уговорката, че ще се срещнат отново при първото пълнолуние след четвърт сезон северно от Паранор, там, където горите отстъпваха пред равнината Стрелехайм. Времето и мястото бяха уговорени, но беше ясно, че може да претърпят промяна. И двамата осъзнаваха, че старецът ще бъде изправен пред множество неочаквани обрати по пътя си. Бремен се беше отправил на север, към забранени земи. Времето и мястото на завръщането му щяха да зависят от събития, които нямаше как да предвидят. За Кинсън не беше проблем, че се е наложило да чака три седмици. Нямаше да възрази, дори да бе чакал и три месеца.

Друидът го погледна с проницателните си очи, сега бели на лунната светлина.

— Какво научи, докато ме нямаше? Използва ли пълноценно времето си?

Кинсън сви рамене и отвърна:

— Донякъде. Нека поседнем да си починеш. Ял ли си?

Той подаде на стареца парче хляб и малко ейл и те седнаха един до друг в мрака, взрени в ширналата се под тях равнина. Тя беше огромна, тиха и пуста под купола на нощното небе. Старият друид дъвчеше разсеяно и с наслада. Пограничникът не бе запалил огън тази вечер, както и през всички останали нощи от бдението си, защото това беше твърде опасно.

— Тролите се придвижват на изток — обяви след малко Кинсън. — Хиляди са, не можах да ги изброя, макар че слязох до лагера им по новолуние преди няколко седмици. Броят им постоянно се увеличава от новите попълнения. Мисля, че контролират всичко на север от Стрелехайм. — Той помълча и добави: — Освен ако ти не си видял друго?

Друидът поклати глава. Беше отметнал качулката и сега сивокосата му глава се открояваше в тъмното.