Тери Брукс: Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Интересуваше се от история и затова се вслушаше в различните версии за събитията, и смяташе, че така е отсял само истината. Бремен също се интересуваше от уроците на историята и още от самото начало двамата споделяха някои общи възгледи. Един от тях бе, че ключът към продължителния мир между расите е именно в заздравяването на връзките помежду им, а не в разделянето и изолацията им. Другото им общо убеждение беше, че най-голямата пречка пред всеобщия мир е Господаря на Магията. Дори тогава, пет години по-рано, вече се носеха слухове за него. Мълвеше се, че нещо зло живее в Царството на Черепите, че там е събрана невиждана сган от зверове и зловещи създания. Дочуваха съобщения за летящи твари, крилати чудовища, които нощем търсят жертви сред смъртните. Шушукаха се истории за хора, които тръгнали на север и никога не се върнали. Тролите стояха настрани от Хребета и тресавището Малг. Дори не се и опитваха да прекосяват Киерлак. Когато трябваше да минат в близост до Царството на Черепите, те се събираха на големи групи и се въоръжаваха добре. В тази част на Северната земя не покълваше нищо, нищо не пускаше корени. С времето опустошеният регион постепенно потъна в саван от облаци и мъгли. Земята беше безводна и ялова. Навсякъде имаше само прах и скали. Нищо не вирееше там. Нищо, което бе наистина живо.

Мнозина не вярваха на тези истории. А други дори изобщо не обръщаха внимание на слуховете. Това си беше една отдалечена и отблъскваща част от света. Какво значение имаше дали там живее нещо, или не? Но Кинсън бе отишъл до Северната земя, за да се убеди с очите си и едва не се беше разделил с живота си. Крилатите изчадия го преследваха пет дни, след като го забелязаха да се прокрадва по границите на владенията им. Беше се отървал единствено благодарение на изключителните си умения и споходилия го късмет.

Затова, когато Бремен се приближи към него, той вече знаеше, че думите на друида са самата истина. Господаря на Магията бе реален. Брона и последователите му живееха на север, в Царството на Черепите. Опасността, надвиснала над Четирите земи, не беше въображаема. Нещо ужасно постепенно добиваше форма.

Съгласи се да придружи стареца по време на пътуванията му, за да му служи като втори чифт очи, когато е необходимо, като куриер, разузнавач и пазач, когато надвиснат опасности. Стори го по няколко причини, но никоя от тях не бе така съществена, както факта, че за първи път бе открил смисъл в съществуването си. Беше изморен от бездействието, от живота, в който виждаше отново и отново все същите познати неща, за което дори му се плащаше. Беше отегчен и изгубил посока. Жадуваше за предизвикателство.

А Бремен му предложи точно това.

Кинсън поклати замислено глава. Бе изненадан колко далеч бяха стигнали заедно и колко близки бяха станали, както и колко много значеше това за него.

Някакво мимолетно движение далеч в равнината Стрелехайм привлече погледа му. Той примигна и се втренчи в тъмното, но не видя нищо. Само че движението се повтори — леко трепване в мрака на долината. Беше толкова далеч, че той не бе сигурен какво точно вижда, но го завладя ужасно подозрение. Стомахът му се сви на ледена топка. И преди бе виждал подобно нещо, винаги през нощта, винаги в пустошта на някоя безлюдна местност близо до границите на Северната земя.

Замръзна на мястото си, взрян в далечината, като отчаяно се надяваше да греши. Движението отново се повтори, само че този път по-близо. Нещо се издигаше над земята, увисваше в мрака над равнината, а после отново потъваше надолу. Приличаше на огромна ловуваща птица, но не беше.

Беше един от черепоносците.

Кинсън чакаше неподвижен, като се мъчеше да отгатне посоката на летящото изчадие. Черната сянка отново се отдели от земята, извиси се нагоре, после се спусна към пропастта, приближавайки се именно към мястото, където пограничникът и друидът се бяха прикрили. После зловещият силует пак потъна надолу и изчезна в мрака, погълнал равнината.

Кинсън със страх осъзна какво всъщност прави черепоносецът — проследяваше някого, проследяваше Бремен.

Извърна се бързо, но старецът вече беше до него и също се взираше в далечината.

— Тъкмо щях да те…

— Да ме събудиш — довърши друидът. — Зная.

Кинсън отново погледна към равнината. Нищо не помръдваше.

— Видя ли го? — попита той тихо.

— Да — гласът му остана спокоен, макар и с отсянка на тревога. — Един от тях ме следи.

— Сигурен ли си? Сигурен ли си, че следи точно теб?