Тери Брукс: Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

— Не, сега всичко е под негова власт.

Кинсън го стрелна с поглед и понечи да каже нещо, но старецът го прекъсна:

— Какво друго видя?

Младият мъж отпи от меха с ейл и отвърна:

— Водачите на армията стоят затворени в палатките си. Никой не ги вижда. Тролите се страхуват дори да произнесат имената им. Това е нечувано. Скалните троли не се плашат от нищо. — Той погледна събеседника си. — Но понякога през нощите, докато те чаках, виждах странни сенки да прелитат в небето. Някакви крилати черни създания сноват над равнината. Може би ловуват, разузнават или просто търсят какво да отнесат — не зная и не искам да знам. Но ги усещам. Дори и сега. Те са там, кръжат в небето. Долавям присъствието им като някакъв сърбеж. Не, не сърбеж, по-скоро като тръпки, както когато усещаш, че лоши очи са се втренчили в теб. Целият настръхвам. Те не ме виждат, сигурен съм. Защото, ако ме виждаха, вече щях да съм мъртъв.

Бремен кимна и каза:

— Черепоносците, те са на служба при него.

— Значи той е жив? — възкликна Кинсън: — Знаел си. Затова ли отиде, да го провериш?

Друидът остави хляба и ейла на земята и се извърна към него. Очите му бяха хладни и сякаш помътнели от кошмарни спомени.

— Той е жив, Кинсън. Жив, като мен и теб. Проследих го до леговището му, дълбоко в сенките на Хребета, в сърцето на Царството на Черепите. Отначало не бях сигурен. Подозирах, че е още жив, но нямах доказателство. Затова тръгнах, както бяхме планирали, на север, към планините. Видях крилатите изчадия по пътя си. Те излизат само нощем, огромни хищни птици, които патрулират и дебнат плячка. Прикрих се с магията и вървях невидим като въздуха, из който кръжаха. Гледаха в мен, но не ме виждаха. Магията, вложена в илюзията, не бе много силна, за да не я усетят. Движех се на запад от тролите, но открих, че цялата им земя е покорена. Опълчилите се бяха унищожени. Малцина са успели да избягат. Останалите вече са под неговата власт.

Кинсън кимна. Бяха минали шест месеца, откак мародерстващи троли се спуснаха от Костниците на изток и започнаха да заробват своите. Армията им беше огромна и бърза и за по-малко от три месеца прекърши всяка съпротива по пътя си. Северните земи паднаха под гнета на водача на нашествениците, чиято самоличност все още тънеше в мистерия. Носеха се разни слухове, които обаче оставаха непотвърдени. Всъщност малцина дори знаеха за съществуването му. Никакви сведения за тази армия и тайнствения й водач не бяха проникнали по на юг от границите на Варфлийт и Тирсис, аванпостовете на човешката раса, въпреки че мълвата се бе разпростряла на изток и на запад, сред джуджетата и елфите. Но те бяха в по-тесни връзки с тролите, отколкото с хората — доскорошните им врагове. Споменът от Първата война на расите още бе жив, макар и след цели триста и петдесет години. Човеците живееха в изолация в Южната земя, като зайци, страхливо душещи земята, плахи и беззащитни, безполезни — просто храна за хищниците.

„Но не и аз — мислеше си мрачно Кинсън. — Не и аз, никога. Аз не съм заек. Аз избегнах тази съдба. Станах един от ловците.“

Бремен се раздвижи, за да се намести по-удобно на земята.

— Навлязох дълбоко в планините — продължи той, погълнат от разказа си. — Колкото по-навътре прониквах, толкова повече се убеждавах в истинността на подозренията си. Черепоносците бяха навсякъде. Имаше и други същества, твари, призовани от отвъдното, мъртви, върнати към живота, въплътено зло. Опитвах се да остана незабелязан. Знаех, че разкрият ли ме, магията няма да ме спаси. Мракът в онези земи е всепоглъщащ. Във въздуха тегне задух, който носи миризмата на смърт. Накрая стигнах Планината на Черепа — не можех да рискувам повече от един бърз поглед. Поех по галериите и най-после открих това, което търсех. — Той млъкна за миг и смръщи чело, после продължи: — Дори повече от това, много повече, и все зло.

— Но той там ли беше? — настоя да узнае Кинсън, лицето му се бе изопнало, очите му искряха.

— Да, там беше — потвърди тихо друидът. — Обгърнат от магията си, останал жив, благодарение на друидския сън. Но той не го използва мъдро, Кинсън. Смята, че стои отвъд законите на природата. Въпреки силата си, не може да осъзнае, че цената за злодеянията му ще бъде много висока. Или просто не го е грижа за това. Попаднал е под властта на Илдач и не е в състояние да се освободи.

— Магическата книга, която открадна от Паранор?

— Преди четиристотин години. Когато беше още само Брона, само друид, един от нас, преди да се превърне в Господаря на Магията.