Тери Брукс - Хук

— Рон се занимава с това — отговори високият, блед Брад.

— Аз се занимавам с това — потвърди Рон. Нисък, закръглен, с Калифорнийски загар, на вид той беше пълна противоположност на Брад. Но това, което спасяваше и двамата от корпоративна смърт, бе фактът, че мислеха еднакво и, още по-важно, мислеха като Питър Банинг.

Питър го изгледа остро.

— Надявам се. Във връзка с това бих предложил да започнем с площадката ето там. — Той посочи ливадата. — Открито пространство, за да се отървем от зелените и от контролните органи от самото начало, преди да са вдигнали пара да замразяват обекта.

Той се пресегна през масата към кутия с пластмасови модели и започна да ги забива върху макета. Блокове, ски-писти, магазини и еднофамилни жилища. Колко пари щяха да бъдат спечелени! Бързо запълни ливадата, поколеба се, после изтръгна няколко десетки пластмасови дървета. Замести ги с курортен комплекс и в средата остана мъничък пластмасов природен резерват — парк с няколко пътеки.

— Добре! — Питър Банинг напъха ръце в джобовете на сакото си, но след миг се сети, че го мачка, и ги извади. — След като одобрят зоните и всичко си дойде на мястото, след като момчетата и момичетата от клуб „Сиера“ се отдадат на друга кауза, ще започнем да застрояваме. Малко по малко, докато тази пустош се превърне в курорта мечта на нашия клиент.

Той погледна Брад и Рон.

— Това е… — поде единият.

— … блестяща идея — довърши другият.

Питър се усмихна:

— Знам. Да се надяваме, че никой няма да ни прати силна въртяна топка, преди да застроим този имот. — Очите му се спряха на стенния часовник и в него се надигна паника. — Хиляди дяволи! Закъснявам за мача на Джек.

Отблъсна стола си от масата и излетя през вратата на заседателната зала.

Беше свеж, ясен декемврийски ден и лекият вятър развяваше редицата вимпели, представящи всеки отбор от Лигата. Те висяха от таблото за отбелязване на резултатите, а отгоре имаше знаме с надпис в червено: КОЛЕДНА СЕРИЯ НА ТРЕТИЯ ГОДИШЕН ЗИМЕН ТУРНИР НА ЛИГАТА „ДЕЙТНЪТ“.

А по-надолу, където се брояха точките, на таблото пишеше: ШЕСТИ ИНИНГ, ДОМАКИНИ 2, ГОСТИ 5.

Приклекнал в средата на игрището, с ръце на коленете, нащрек и готов за следващия батер, Джек се взираше в трибуните. Това бяха просто дървени пейки върху железни подпорни и изобщо не бяха много, така че търсенето не му отне много време. Повечето места бяха заети. Виждаше майка си и Маги на третия ред — викаха и аплодираха. Червената седалка между тях още беше празна.

„Да му мисли, ако не дойде“ — решително си каза Джек.

Тревата под краката му беше зелена и свежа от неотдавна падналия дъжд. Джек потропа с крака, изправи се и видя как следващият батер застава на мястото за удряне. Беше Кендол. Добър удар, стигна до първа база. Според правилата.

Пак хвърли поглед към резултатите: 5 на 2, и времето изтичаше.

Удари юмрук в ръкавицата и си повтори: „Да му мисли!“

Внезапно задуха вятър, вдигна прах на игрището и попречи на играта. Главният съдия вдигна ръце да даде сигнал за прекъсване. Джек въздъхна. Всички съдии бяха облечени като Дядо Мраз. Изглеждаха нелепо.

Вятърът утихна и играта продължи. След едно добро и две лоши хвърляния Кендол би топката нависоко. Джек заслони очи, видя топката да се издига и да пада, мушна се под нея, протегна се и я хвана без усилие. Съотборниците и запалянковците го поздравиха с одобрителни възгласи. Той върна топката, отиде на позицията и отново зае същата поза.

Рискува и хвърли бърз поглед към трибуните. Маги и майка му с празното място между тях. Той се изплю.

„Да му мисли!“

Питър Банинг препускаше из лабиринта от коридори, край бюрата на секретарки, край кабинети и складове, край врати, които водеха кой знае къде — поне не помнеше къде. „Познър, Нейл и Банинг“ заемаха цял етаж от сградата. Зад него се влачеше антуражът му: Брад и Рон; младият сътрудник Джим Пейдж; доктор Фийлдс — екологът, назначен, за да съветва фирмата относно предстоящото строителство; специалист по градоустройство, чието име не можеше да си спомни; и една секретарка, на която никога не бе знаел името.

Питър трескаво ровеше в паметта си. „Джери, Джек, Джим.“ Не можеше да си спомни първото име на Пейдж. Висока спортна фигура, май беше някакъв лекоатлет от „Йейл“.

— Стийв! Вземи видеокамерата. Бягай на мача. Снимай, докато дойда.

— Може ли да кажа нещо? — намеси се доктор Фийлдс, но никой не му обърна внимание.

Джим Пейдж вървеше до него и му показваше някаква хартия, подобна на юридически документ, и дискета.