Тери Брукс - Хук

През арката към трапезарията виждаше чичо Свирчо да лази на четири крака и да търси нещо.

— Изгубих си топчетата — мърмореше си старецът. — Трябва да ги намеря. Изгубени, изгубени, изгубени.

Свирчо внезапно вдигна глава и видя, че другите го гледат. Изпълзя изпод масата, изправи се на колене и бодро се усмихна на Мойра. Тя отвърна на усмивката му. Той я повика и Мойра се приближи. Старецът бръкна в джоба си, извади смачкано хартиено цвете и й го поднесе рязко, сякаш го бе направил с магия. Връчи й го и Мойра се засмя. Той стана и скромно се поклони на Джек.

Джек се дръпна назад и се престори, че разглежда тигрите, нарисувани на една керамична ваза.

— Мислех, че се е върнал в приюта — прошепна Питър на ухото на Лиза.

Прислужницата поклати глава:

— Това щеше да разбие сърцето на мис Уенди. Нямаше да го понесе. Та той беше първото й сираче в края на краищата.

Мойра повика Питър. Стоеше пред стар, запазен салонен часовник. Циферблатът му приличаше на усмихната луна.

— Човечето на луната, Питър — каза тя. — Помниш ли? То ме гледаше високо от небето.

Питър се втренчи в часовника, но мислеше за чичо Свирчо и не забеляза нежния поглед на Мойра.

По стълбите зад тях се чуха стъпки и те се обърнаха. Баба Уенди слизаше бавно, царствено и очите й се плъзнаха над всички, за да се взрат в Питър. Той се изправи, без да усеща, погледът му стана озадачен, по лицето му пробягна усмивка или може би смръщване. Баба Уенди бе висока и стройна, в ъгълчетата на очите и устата й имаше ситни бръчици, косата й беше посивяла, но очите й бяха толкова жизнени, че можеше да бъде на всякаква възраст, но не и на деветдесет и две години, колкото бе живяла в действителност. Беше облечена в удобен бял пеньоар с виолетови къдрички на ръкавите и около врата, с мъничко дантела отпред.

Джек, Маги и Лиза стояха безмълвно и я гледаха. Тя знаеше, че са там, усещаше и присъствието на Мойра, но не отклоняваше поглед от Питър.

— Здравей, момче — прошепна тя.

Питър пристъпи крачка напред, като се опитваше да изглежда по-висок, по-изправен, по-млад за нея — да бъде нещо, което отдавна се бе отказал да бъде за когото и да било.

— Здравей, Уенди — отвърна й той с шепот.

После изведнъж сякаш се опомни.

— Съжалявам, че пристигаме толкова късно. Потънал съм до уши в работа по новата сделка и все изниква по нещо, нали знаеш… — Бе толкова смутен, че не можеше да спре да говори. Усети погледите на децата върху себе си.

Уенди протегна ръце.

— О, остави тези работи. Ела да ме прегърнеш, Питър.

Питър веднага се приближи към нея и те се прегърнаха. Ръцете й го притиснаха със сила, която не очакваше от нея. Неговата прегръдка бе колеблива, несигурна.

— О, бабо, миличка бабо. Толкова се радвам да те видя — поздрави Мойра и също я прегърна.

— Моята Мойра. — Уенди потупа стройния гръб на внучката си. После отстъпи назад и погледна децата. — Я, да не би тази прекрасна млада дама да е Маги?

Маги засия.

— Точно така! И знаеш ли какво, бабо? Играх те в пиесата в училище.

Питър се намръщи, но Уенди окуражително се усмихна.

— Ами да, изглеждаш точно като за тази роля. — Тя се обърна към Джек и леко наклони глава. — А нима този великан е Джек?

Джек почервеня, едновременно смутен и доволен.

— Аз… аз… трябва да те поздравя за сиропиталището, бабо. — Думите се препъваха в устата му, после се изляха наведнъж.

Уенди нежно разроши косата му.

— Благодаря ти, Джек. — Притегли децата към себе си и сложи ръце на раменете им. — Сега слушайте. Има едно правило, което настоявам да спазвате, докато сте в моя дом. Никакво порастване! Ако някой сега расте, да спре моментално!

Джек и Маги се засмяха и се отпуснаха очаровани. Уенди също се засмя, наведе се и ги прегърна. Изведнъж вдигна очи към Питър.

— Това се отнася и за тебе, господин председателю на Директорския съвет Банинг.

Питър се усмихна неловко.

— За съжаление за мен е много късно.

Уенди пусна децата, пристъпи към него, хвана го здраво под ръка и го поведе към всекидневната.

— Важен делови човек, така значи! И с какво точно се занимаваш тези дни, Питър, та нямаш време за нищо?

Блестящите й очи се впериха в него и го хипнотизираха, бездънни. Питър осъзна, че трескаво се опитва да намери отговор.

— Ами, разбираш ли… аз… аз… — Накрая отчаяно изтърси: — Оформям юридически сливания и поглъщания на предприятия, а напоследък навлизам в застрояването на нови участъци, ъъъ, и…

Зад гърба му Джек издаде звук като топовен гърмеж.