Тери Брукс - Хук

Мойра стоеше и не казваше нищо. След миг той вдигна глава и я погледна. В очите й видя гняв и разочарование. Тя преглъщаше напрегнато, за да сдържи сълзите си. Гледаха се мълчаливо. После той стана, тръгна към нея, но размисли и спря. Разпери безпомощно ръце, опита се да продума, но не можа. Поклати глава.

— Мойра, съжалявам, просто… просто не мога… — Обяснението, което търсеше, му се изплъзваше. — Много ми се струпа, някак си така се получи.

Гласът на Мойра беше нисък и тих, но погледът й изведнъж стана твърд.

— Не си идвал на „Кенсингтън Гардънс“ от десет години, въпреки че баба те кани всяка година. Питър, спомняш ли си колко неизпълнени обещания… — Тя замълча. Мъчеше се да остане спокойна. — Обеща на децата да се занимаваш с тях тук. А изобщо не ги поглеждаш, освен за да им направиш забележка или да им изкрещиш…

Телефонът върху леглото иззвъня рязко, пронизително. Питър се поколеба, после протегна ръка да го вземе.

— Дай ми това нещо — нареди жена му.

Той зяпна.

— Хайде, Мойра, недей така.

— Просто ми дай телефона, Питър.

— Мойра, моля те.

Мойра пристъпи и взе телефона. Решително се приближи до прозореца и го изхвърли навън. Питър я гледаше, загубил ума и дума.

Мойра се обърна към него.

— Съжалявам за сделката ти.

— Ти мразеше тази сделка — промърмори той.

Тя кимна и отметна тъмните си коси.

— Мразех сделката, но съжалявам, че ти се чувстваш толкова зле. Питър, децата ти те обичат, искат да си играят с теб. Колко мислиш, че ще продължава това? Цял живот? След три години Джек няма да иска дори да влизаш в стаята му. Имаме само няколко хубави години с децата си, когато те искат да са с нас. След това ти ще тичаш след тях за малко внимание. Слушай, Питър. Аз стоя вкъщи с децата. Аз ги виждам, аз играя с тях. Знам какво изпускаш, но не мога да ти го опиша, защото сам трябва да седнеш на пода и да поиграеш с тях, за да разбереш. Знаеш ли колко пъти са казвали: „Къде е татко? Кога ще се прибере татко?“

Тя дълбоко пое дъх.

— По дяволите, Питър, просто ти казвам да бъдеш щастлив. Порадвай им се, преди да е станало твърде късно!

Сви устни, втренчи очи в него и зачака отговора му. Той стоеше, гледаше я и не можеше да продума. Накрая тя се приближи до прозореца и погледна навън с развълнувано лице и насълзени очи. Толкова й беше мъчно за него!

— Не исках да изхвърлям телефона ти през прозореца — каза Мойра.

В гласа на Питър се почувства надежда.

— Не искаше ли?

Тя се обърна към него и очите им се срещнаха.

— Напротив, исках — прошепна.

Нана се промуши през изрязаната дупка с подвижна дъсчица в задната врата, здраво захапала торбата с боклука. Огромното овчарско куче затича по снега към оградата до уличката и пусна торбата в кофата. Връщаше се по същия път, когато забеляза телефона в калъфа. Спря за миг, за да го подуши, после го взе, занесе го в цветната градина, пусна го на земята и започна да рови. Разхвърчаха се сняг и пръст. За секунди направи големичка дупка. Пак вдигна телефона и го пусна вътре.

После го зарина.

Детската стая бе потънала в сенки. Дървата в камината бяха изгорели, имаше само нажежени въглени, които хвърляха светлина с цвета на кръвта. Джек стоеше на отворения прозорец, подпрял лакти на парапета. Навеждаше се навън в нощта и едната му ръка въртеше копчетата на уокмена. Вече не валеше сняг и въздухът бе чист и свеж. Джек беше облечен в пижама като бейзболен екип, а лицето му изглеждаше отегчено.

— Всички деца порастват, освен едно.

Гласът на Уенди бе нисък и вълнуващ. Тя и Маги седяха сгушени на пода под един чаршаф, който служеше за палатка, и четяха на фенерче поразкъсана книжка — „Питър и Уенди“. Ако Уенди си спомняше, че е с вечерна рокля, явно не я беше грижа. Маги напрегнато слушаше и пришиваше панделки към ръба на чаршафа.

— Знаеш откъде са се появили феите, нали, Маргарет? — четеше Уенди. После гласът на Маги се сля с нейния. — Когато първото бебе се засмяло за първи път, смехът се счупил на хиляди парчета и те се разлетели — такъв е произходът на феите. — Уенди насочи лъча на прожектора към една илюстрация — момиченцето Уенди по нощница на прозореца на детската стая. — Ето ме — прошепна тя, — това съм аз преди много години.

Маги погледна рисунката, после Уенди.

— Но Джек казва, че ти не си истинската Уенди.

Уенди изсумтя и дръпна чаршафа. И двете надзърнаха към Джек, който се престори, че не ги вижда.

В очите на Уенди блесна пламъче.

— А виждаш ли къде е застанал Джек? Това е същият прозорец. — Двете с Маги си размениха многозначителни погледи. Нито една от тях не видя, че Питър влезе в стаята, много елегантен в смокинга си, нервно стиснал листчетата с речта. — А ние сме в същата стая, където си говорехме за Питър Пан и Небивала земя, и ужасния стар капитан Хук. Мистър Бари, сър Джеймс, нашият съсед, много хареса разказите ни и ги записа — Боже мой, преди повече от осемдесет години.