Тери Брукс - Хук

Лиза дремеше в кухнята, опряла глава на кръстосаните си ръце. Събуди я драскане по предната врата.

В детската стая повя вятър, подхвана листчетата със забравената реч на Питър и ги разпиля. Светлината от гардероба стана по-ярка, образите по-ясни. Чуха се викове, плачове от сънищата и мечтите и остър стържещ звук — стърженето на желязо върху дърво.

Одеялата на децата се вдигнаха и отлетяха.

Стаята потъна в дълбок мрак.

В банкетната зала Питър храбро се бореше:

Но загиваше. Без речта си беше като моряк, изгубен в морето. Слушателите му очевидно се разсейваха. Обзе го отчаяние. Цялата вечер бе на път да се провали. Тържеството в чест на Уенди да пропадне! И то само заради него!

Спря на средата на изречението, захвърли всякаква предпазливост и се изпъна. Публиката поутихна.

— Дами и господа, поднесох ви достатъчно реторика за една вечер. Искам да ви кажа само още едно нещо за Уенди Дарлинг. Преди много години Уенди ме прибра от улицата — бях подхвърлено дете. Научи ме да чета и да пиша, защото аз не знаех. Намери хора, готови да ме осиновят, да ми станат родители, каквито нямах, и дори и след това не престана да се безпокои за мен, да се грижи за мен, да ме обича.

Настанала беше мъртва тишина. Всички слушаха.

— Тя направи толкова много! Ожених се за внучката й — за моята съпруга Мойра. Децата ми я обичат. Вярват, че тя може да направи всичко. Искат дори да ги научи да летят. Тя ми даде живот. Господи, тя даде живот на много деца. Това е истинското й постижение — постижението, за което й отдаваме почит тази вечер.

Той спря за миг.

— Така че ако Уенди означава толкова много за вас, колкото за мен, ако ви е помогнала в живота толкова, колкото на мен, станете, моля! Станете, ако тази изключителна жена е променила живота ви! — Той ги подкани с ръце. — Станете заедно с мен и да я поздравим!

Те колебливо се изправиха, по един и по двама, после на цели групи, докато накрая всички бяха на крака и бурно ръкопляскаха. Залата оживя от овациите, а Питър гордо стоеше в центъра им с широка усмивка на момчешкото си лице. Погледът му за миг срещна Мойриния и той бе зашеметен от дълбочината на чувството, което съзря.

Уенди бавно се изправи със сълзи в очите. Поклони се на публиката с кратко кимване и сплете ръце.

Изкараха отпред количка, досега скрита до стената зад подиума. На нея имаше макет на бъдещата пристройка към болницата на улица „Грейт Ормънд“, на фасадата беше опъната лента с надпис: СИРОПИТАЛИЩЕ „УЕНДИ ДАРЛИНГ“. Протегнаха се ръце и вдигнаха лентата над макета, а Питър се приближи до Уенди, за да я заведе до количката за тържественото прерязване на лентичката. Ръкоплясканията станаха по-силни.

После порив на вятъра отвори широките прозорци с ромбовидни стъкла и връхлетя над подиума. Толкова мощен бе, че Уенди се олюля, но Питър протегна ръка й я задържа. Дойде и Мойра с ножиците. Лентата бурно плющеше на вятъра. Полилеите се клатеха.

Уенди хвърли неспокоен поглед през рамо към прозорците, после пристъпи напред и преряза лентата на две. Публиката нададе приветствени възгласи и пак заръкопляска. Питър се усмихна и прегърна баба си, после се обърна и притисна Мойра към себе си.

Затова не видя пламъчето на страха, промъкнал се в очите на Уенди.

Ролс-ройсът се движеше бавно и равномерно в нощта, а снегът под колелата му се превръщаше в киша. Питър облегна глава върху меката кожа и затвори очи. Вечерта бе минала добре. Беше доволен от произнесената реч — думите се бяха надигнали някъде отвътре, от място, където отдавна не беше ходил. Изненада се, че все още го има.

— У дома — прошепна Мойра на ухото му.

Той отвори очи и се изправи. Вече бяха сред къщите на „Кенсингтън Гардънс“, купичките на покривите им и обраслите им с бръшлян стени бяха заслонени под старите дървета, през капаците на прозорците се процеждаха светлинки. Ролсът спря пред номер 14, по предното стъкло се топяха снежинки. Питър отвори задната врата и се протегна. Мойра го последва, дъхът й замръзваше на студа, лицето й сияеше и бе много красиво. Усмихна се на Питър и докосна бузата му с ръка.

Питър мина край нея и помогна на баба Уенди да слезе. Лицето й вече бе изпито изморено, вълнението тази вечер все пак й се беше отразило. Въпреки това се усмихна като младо момиче.

— Никак не беше лошо, Уенди Мойра Анджела Дарлинг — тихо каза Питър.

— Като за стара жена — отвърна тя.

Питър поклати глава и се ухили.