Тери Брукс - Хук

Вътре в себе си се чувстваше като умрял и това бе най-ужасяващото усещане, което беше изпитвал.

Отвориха вратата на спалнята на баба Уенди и надникнаха вътре. Старата дама седеше в леглото си и вдигна поглед към тях.

— Отиде ли си полицията? — спокойно попита тя.

Мойра кимна.

— Да — прошепна Питър.

Настъпи неловко мълчание.

— Влезте, поседнете при мен — покани ги тя.

Пристъпиха в стаята. Светеше само нощната лампа с приглушена от платнения абажур светлина. Питър седна на леглото до Уенди. Мойра внимателно зави старицата с одеялата, преди да седне до него.

— Това очакване е много неприятно — обяви баба Уенди и втренчи остър поглед в Питър.

— Знам, бабо. Опитай се да не… — не успя да намери подходящата дума и млъкна. — Тази вечер не можем да направим нищо повече, освен да… — Не искаше да каже „чакаме“. — Полицията прави всичко, което е по силите й.

— Което значи нищо — каза направо Уенди. — Те не могат да направят нищо.

— Бабо, нали не мислиш…

— Мойра — извърна поглед от него Уенди. — По време на криза на нас, англичаните, най-много ни помага чаша чай. Би ли се погрижила?

Съпругата на Питър се усмихна, сълзите й вече бяха засъхнали и лицето й беше спокойно.

— Да, разбира се, бабо.

— Първо затопли чайника. Ти, Питър, остани при мен, ако обичаш.

Питър гледаше как Мойра излиза от стаята — стройна, красива, в походката й се усещаше нещо от обичайната й сигурност. Той вдигна ръце и ги прокара през гъстата си кестенява коса, момчешкото му лице се сви от умора.

— Не се безпокой, Уенди, мила бабо. Няма да те оставя.

Тя впи в него ожесточен поглед. Очите й бяха будни и проницателни.

— Ех, Питър, винаги си ме оставял. Не си спомняш, нали? Ти ме оставяше всяка година. А когато се връщаше, не помнеше нищо. Накрая изобщо забрави да се връщаш.

Думите й звучаха толкова сурово, че Питър незабавно мина в отбранителна позиция.

— Не се тревожи, бабо, може би трябва да се помъчиш да не говориш.

Тя стисна тънките си ръце.

— Не бълнувам, както би го казал ти. — Протегна ръце и сграбчи неговите. — Слушай ме внимателно. Това, което се случи с децата ти, има нещо общо с това, което беше някога и което си сега.

Пусна ръката му и посочи към поразкъсания екземпляр от „Питър и Уенди“ на нощната масичка.

— Подай ми книгата, ако обичаш.

Питър се поколеба.

— Не мисля, че… По-добре е да си починеш сега, бабо.

Устните й се свиха и тя го погледна.

— Прави това, което ти казвам, Питър. Време е да ти разкажа нещо, време е да знаеш.

— Да знам какво? Кажи ми какво?

Тя мълчаливо го чакаше да й подаде книгата. После я отвори и зачете:

— „Всички деца порастват, освен едно.“ — Вдигна очи към него. — Така започна сър Джеймс Бари приказката, която написа за мен… преди много години. Беше Коледа, да, 1910, и аз бях почти единадесетгодишна. Момиче, което става жена между две глави от книгата. Ти докъде си спомняш?

Питър се почувства неловко, отмести се по-далеч от нея на леглото и се вгледа в сенките на стаята, сякаш там можеше да намери отговора. Каза раздразнено!

— Не знам. Спомням се болницата на улица „Грейт Ормънд“…

— Но тогава вече беше дванадесетгодишен, почти тринадесет. А преди това?

На Питър му се искаше Мойра да се върне. Погледна Уенди, после пак настрани. Мъчеше се да си спомни, но не можеше.

— Преди това няма нищо.

Ръката на баба Уенди пак се сви около неговата — здраво, неумолимо, пръстите й имаха невероятна сила. Въпреки нежеланието си той се обърна към нея.

— Хайде, помисли — настоя тя.

Питър преглътна.

— Беше ми студено, бях сам… — Млъкна вече ядосан.

— Не мога да си спомня! Никой не знае откъде съм! Ти ми каза, че съм бил подхвърлено дете…

— Аз те намерих — прекъсна го Уенди. — Аз те намерих. — Тя дълбоко пое дъх за това, което предстоеше.

— Питър, сега трябва да ме изслушаш. И да ми повярваш. Играехме си заедно като деца. Имахме чудесни приключения. Смеехме се, плачехме. — Уенди поспря. — И летяхме. Но аз не исках завинаги да остана дете. Нямах търпение да порасна и да стана част от действителния свят. И толкова исках и ти да пораснеш с мен! Но ти не искаше. Защото се страхуваше. А когато най-сетне реши, че си готов — след петдесет години, за мен… за нас бе твърде късно. — Лицето й се сви в тъжна, измъчена усмивка. — Аз бях стара, Питър. А ти, ти тъкмо започваше да се превръщаш в мъж.

Питър се взираше в нея, като че ли си е загубила ума — точно това си мислеше.