Тери Брукс - Хук

— Изобщо не си стара. Беше чудесна.

— И ти не се справи зле… момче.

Той я погледна сепнато, но тя замислено гледаше в друга посока. Взе ръката й и двамата тръгнаха в мъглата с леко наведени глави. Краката им поскърцваха в навалелия сняг.

Мойра се наведе към него от другата му страна.

— Радвам се, че най-после се забавляваш…

Внезапно спря и притихна.

— Питър?

Питър вдигна поглед. Пред тях вратата зееше широко отворена. В коридора пред прага бе навалял сняг. В мъждивата светлина на верандата Питър видя дълбока драскотина в солидното дърво — сякаш някой бе дълбал с отвертка.

Баба Уенди погледна, сепна се и притаи дъх.

— Децата! — прошепна тя.

Питър пусна ръката й и се втурна през вратата. Къщата беше потънала в мрак, студена и като че ли празна. Зад гърба си чу как Мойра безуспешно превърта ключа на лампата. Нямаше ток.

— На свещника на стената до тебе има свещ — насочи го баба Уенди.

Питър заопипва стената, намери го, извади запалка от джоба си и я щракна. Доближи пламъчето до фитила и го запали.

— Джек! Маги! — викаше Мойра.

Светлината на свещта прогони тъмнината достатъчно, за да се види, че драскотината от вратата продължава през целия коридор и нагоре по стълбите, дълбока и крива.

— Какво става тук? — промърмори си Питър.

Заизкачваха се по стълбите, Питър отпред със свещта, Мойра и баба Уенди след него. Някъде отгоре чуваха стържене, после Нана залая.

Питър забърза и почти се спъна в Лиза, която лежеше в безсъзнание на площадката. Той се наведе над прислужницата и видя на челото й мораво петно — била е ударена. Клепачите й трепнаха и тя тихо изстена.

— Извикайте линейка — нареди Питър през рамо и се втурна нагоре по стълбите, после по коридора. Сърцето му биеше до пръсване. Какво се беше случило? Къде бяха децата?

Пред себе си видя Нана трескаво да драска вратата на детската стая, да лае и да се задъхва обезумяла. От врата й висеше счупена верига, а козината й бе влажна и разрешена.

Драскотината, започнала на входната врата, свършваше на вратата на детската стая. Без да спира, Питър влетя вътре.

Стаята изглеждаше, сякаш бе минал ураган. Леглата прекатурени, завивките разхвърляни. Люлеещото се конче легнало на една страна, прозорците широко отворени, дантелените пердета плющящи.

Нямаше и следа от Джек и Маги.

Вятърът духна и загаси свещта. Питър стоеше неподвижен, вперил поглед в тъмнината, и се опитваше да възприеме случилото се. Нана изтопурка край него, като неспокойно душеше и гърлено скимтеше. Притича до банята и вкопчи огромните си лапи в дръжката на вратата.

Дойде и Мойра и очите й се плъзнаха от драскотината към празната стая. Чу ахването й и първото ридание. После профуча покрай него и се спусна към отворените прозорци.

— Джек! Маги! Отговорете ми! — извика тя.

Питър я последва вдървено, излезе на балкона и се наведе над парапета. Дворът долу бе бял и притихнал. Внимателно разглеждаше всеки метър, после уличката, като се мъчеше да потисне страха си, надигащото се отчаяние.

— Джееееек! Магииии! — изкрещя той.

— Питър!

Това бе приглушен вик. Баба Уенди стоеше на прага и се взираше в нещо. Тя бавно протегна ръка и взе някаква бележка, забодена със зловещ кинжал. Мрачно подаде бележката на Питър.

Той я взе и я разгледа. Почеркът бе сложен и елегантен — някаква калиграфия, излязла изпод сигурна и опитна ръка.

Тя гласеше:

Скъпи Питър,

Присъствието ти е наложително по молба на децата ти. Приеми най-сърдечните ми лични поздрави.

Питър повтори думите на глас, после объркано и недоверчиво се загледа в хартията. Какво, по дяволите, беше това?

Зад гърба му внезапно изкудкудяка писклив, стържещ глас и той подскочи уплашен. Обърна се и блъсна главата си в черчевето на прозореца.

Свирчо се бе свил зад къщичката за кукли с наелектризирана рядка коса и ръце, сгърчени като нокти на птица. В светналите му очи гореше трескав пламък и отпуснатото му лице бе присвито.

— Трябва да полетиш! — изсъска той. — Трябва да спасиш Джек и Маги! — Той затаи дъх. — Хуки пак е тук!

Изведнъж Уенди протегна ръка към Питър, очите й се изцъклиха и тя рухна на пода.

След половин час полицията вече беше пристигнала и пак имаше ток. Лиза седеше в кухнята със студен компрес на челото и за стотен път обясняваше на двама далеч не ентусиазирани полицаи, че не е видяла нищо и че до смъртта си ще съжалява за това. Линейката все още бе паркирана навън, а санитарите я чакаха, за да я закарат в болницата.