Тери Брукс - Хук

— Малките ще имат нужда от мене тука и тука ще ме намерят. Какво, да се разкарвам само заради една цицина на чутурата? Няма да стане!

Питър чуваше гласа й от мястото, където бе застанал, до предната врата, прегърнал Мойра и взиращ се в светлините на полицейските коли и в прозорците на съседите. Вече всички се бяха събудили и надничаха любопитно. На къщата на Дарлингови беше опряна стълба — един полицай се бе покатерил до стрехите, за да огледа прозорците на детската стая.

До него застана инспектор Гуд и подръпна палтото си. Беше пълничък, кръглолик човек с кротки очи и уморен глас. Усмихна им се измъчено.

— Ами това е, мистър и мисис Банинг, направихме каквото можахме. Ще подслушваме телефоните — може да се обадят. Двама от най-добрите ми хора ще стоят наблизо, в случай че ви потрябват. — Намести палтото на прегърбените си рамене. — Няма признаци за взлом. Всички ключалки са си на местата. Не открихме нищо необичайно освен тази странна драскотина и следите от ноктите на кучето. Дори горните прозорци са чисти. Трябва да са били отворени отвътре.

Питър упорито поклати глава.

— Сам залостих прозорците, преди да изляза.

— Е, сър, може и така да е. — Гуд бръкна в джоба си и извади найлоновия плик, в който бе прибрал бележката и кинжала. — Колегите в Скотланд Ярд ще се занимаят с това. Може ли да попитам дали някога сте били във Въоръжените сили? Да си спомняте Дж. А. С. Хук оттам, а?

Питър отрицателно поклати глава.

— Господин инспектор — каза колебливо Мойра, — това може би е свързано с историята на моето семейство. Баба ми е тази Уенди, за която сър Джеймс Бари е писал книгите си.

Гуд я зяпна.

— Сър кой? Я ми го повторете, гос’жа.

— Сър Джеймс Бари, господин инспектор. Той е написал „Питър Пан“. Бил е стар приятел на семейството. Когато баба ми била малко момиченце, той писал приказки за въображаемите й приключения.

Кимването на Гуд беше подчертано снизходително.

— Е, тогава в бележката може да става дума за това, нали? Хубаво би било да приемем, че цялата тази работа е шега, че някой си играе глупави игрички, споменава историята на семейството ви и така нататък. Но не мисля, че трябва да разчитаме само на този шанс.

Зад него светлинките на коледната елха в библиотеката блеснаха внезапно. И тримата се обърнаха и мълчаливо зяпнаха.

Инспектор Гуд се прокашля.

— Зимата идва все по-рано всяка година, нали? — промърмори той и за миг се замисли. После се усмихна и докосна ръба на бомбето си. — Опитайте се да поспите. Сутринта пак ще трябва да поговорим. Не се тревожете. Ще направим всичко възможно.

Той кимна леко и излезе. Униформените полицаи тръгнаха след него. Затръшкаха се врати и въртящите се буркани потеглиха. Питър затвори вратата срещу нощта и бавно поведе Мойра към библиотеката.

Свирчо стоеше на прозореца до елхата и се взираше във въздуха.

— Забравил съм да летя — прошепна той. Гласът му бе сух като увехнали листа. — Всички сме забравили. Нямаме вече радостни мисли. Всички сме изгубени, изгубени, изгубени.

Мойра вдървено се освободи от прегръдката на Питър и започна да подрежда стаята, вдигаше това-онова, изправяше подаръци, избърсваше нещо.

— Мойра — тихо я повика Питър.

Тя не се обърна, продължаваше да се занимава с безсмислената си задача с решително вдигната глава. Подреждаше книгите на лавиците, когато внезапно събори нещо и то се стовари на пода с оглушителен шум. Всички подскочиха, Питър се приближи към нея, но тя рухна на един стол и заплака безутешно.

— Питър, о, Питър! — ридаеше Мойра.

Той погали косите й. Мъчеше се да потисне сълзите си, собственото си чувство за безпомощност. Погледна надолу. В краката му лежеше напукана стъкленица с кораб в нея. Омагьосан, той се наведе и я вдигна.

Беше бригантина. На мачтата имаше мъничък черен флаг с черепа и кръстосаните кости на пиратски кораб.

След известно време Питър и Мойра се качиха в стаята на баба Уенди, за да видят как е. След припадъка я бяха настанили в леглото и казаха на инспектор Гуд, че ще трябва да почака до сутринта, за да говори с нея. Вървяха мълчаливо, всеки потънал в мислите си. Питър още се опитваше да възприеме факта, че нещо наистина се е случило с децата му. Просто беше немислимо. През целия им живот, докато растяха, той бе правил всичко, което можеше, за да ги закриля. А сега това — тази история с Питър Пан. Някакъв откачен. И то тук, в къщата на баба Уенди — най-безопасното място на света. Как можеше да предполага, че ще се случи такова нещо?