Тери Брукс - Хук

Смехът утихна: Питър се съсредоточи.

— Така че моля ви, дами и господа, бъдете снизходителни към мен, не забравяйте, че съм свикнал да се обръщам към акционери.

Пак се чу учтив смях.

Питър бръкна във вътрешния си джоб, за да извади речта си, и не я намери. Ръката му трескаво затърси в другия вътрешен джоб, после в страничните джобове и накрая в джобовете на панталоните. Обзе го паника. Къде беше речта му? Не беше помислял за нея, откакто излязоха от къщи, решен да я прочете, както я бе написал, и да става каквото ще. Тогава беше у него, спомняше си. Къде бе изчезнала?

Бързо погледна Мойра, която вече ровеше в чантата си. Тя вдигна глава и отрицателно я поклати.

Питър дълбоко пое дъх.

— Извинявам се, изглежда съм си загубил речта.

Съобщението му бе посрещнато с мълчание. Той се прокашля.

— Лорд Уайтхол, уважаеми гости, дами и господа. Повече от седемдесет години Уенди Дарлинг дарява с надежда стотици бездомни деца…

По-нататък не помнеше нищо. Пак се прокашля.

— Тя е най-ценният актив на болницата на улица „Грейт Ормънд“…

После как беше? Как беше по-нататък?

Видя хората под подиума да се размърдват неловко, столовете заскърцаха, чу се шепот. Той продължи да говори, защото нямаше друг избор, не знаеше какво казва, знаеше само, че започва да губи вниманието на слушателите си.

Не смееше да погледне към Мойра и Уенди.

Тъмнината беше надвиснала като черна завеса над „Кенсингтън“ номер 14, дълбока и непроницаема. Падаха само редки снежинки, но облаците плътно бяха скрили луната и звездите и единствената светлина идваше от две улични лампи, които едва мъждукаха в пълзящата мъгла. Върховете и куличките на старите покриви по „Кенсингтън“ се извисяваха призрачно в тъмното небе, острите им ръбове се врязваха в пелената на нощта.

В задния двор Нана повдигна глава от лапите си и подаде мокрия си нос изпод верандата. Лиза я беше изгонила преди час, докачена от някаква въображаема обида, и вярното куче чакаше завръщането на истинската си господарка, за да оправи нещата. Беше завързано с дълга верига за дървен стълб.

Някакво неестествено движение в небето привлече вниманието му — облаците смениха формата си, защото се отместиха, за да направят път на някого. Блесна зловеща зелена светлина. После се изгуби.

Нана с ръмжене се изправи на крака.

В детската стая Джек и Маги спяха. Джек бе заплел ръце и крака в завивките. Маги беше свита на кълбо, завита презглава с одеялото. Над тях нощните лампи в китайските къщички равно светеха, изтласкваха мрака, държаха сенките надалеч. Огънят в камината бе изгаснал отдавна, въглените се бяха превърнали в сива пепел.

Пердетата на прозорците висяха неподвижното, с образите на Питър Пан и неговите приключения скрити в гънките им.

После изведнъж нощните лампи светнаха ярко, сякаш електрическата енергия се беше увеличила двойно, примигнаха и изгаснаха. Нощта незабавно скочи — като животно, надушило следа. В тъмнината в ъгъла на стаята двойните огледала на големия гардероб заблестяха — първо мътно, после по-силно — зловещата зелена светлина. Появиха се образи, неясни, все още далечни, но с всяка секунда все по-определени, приближаващи се.

Джек се размърда и промърмори нещо насън.

По стените запълзяха сенки, появили се от нищото, пръсти се превръщаха в лапи, озъбваха се муцуни. Някакъв огромен неравен силует се надигна от дъските на пода към ламперията — дървета в джунгла от клони, преплетени като паяжина, остри скали на островен бряг, заливани от вълните на океана.

Образите в огледалата на гардероба придобиха форма — череп с големи празни очи, с оголени в страховито хилене зъби, и старинен кораб с платна, който скърцаше и стенеше, опъвайки веригата на котвата си.

Светкавица блесна в стъкленицата над камината, в която имаше корабче — сякаш го бе изненадала буря. Джек пак се размърда. Перките на въртолетчето, закачено над леглото му, диво се завъртяха. Старото люлеещо се конче до шкафа с играчки заподскача, гривата и опашката му се развяха, като че ли от нищото бе задухал силен вятър…

Долу в градината Нана се мяташе на веригата, мъчеше се да се освободи и лаеше нещо, което звучеше като „Хуф, Хуф!“

В библиотеката Свирчо стоеше пред моделите на корабчета на лавицата и гледаше омагьосан как мъничките мачти започнаха да потреперват, а платната се издуха от невидим вятър. Влажните му, унесени очи се взираха в полюляващите се кораби и той се полюляваше с тях. Когато чу Нана да лае, веднага отстъпи назад, наклони глава и прошепна: „Опасност.“