Тери Брукс - Хук

— О, Питър, как ще се забавляваме! Колко приятно ще бъде и колко ще си играем! Помниш ли как беше някога?

Питър направи върховно усилие да се вземе в ръце. Пое дълбоко дъх и потисна страха си.

— Ти си… ти си фе… фе…

— Фея, да — съгласи се тя и доволно опипа блещукащата си коса.

— Фе…

— Фея. — Тя се усмихна дяволито. — И ако по-малкото значи повече, аз съм безкрайна, Питър Пан.

Питър пребледня.

— Банинг — поправи я той.

Феята вирна нос.

— Пан.

— Банинг.

Тя сложи ръце на кръста си, увисна във въздуха и го огледа.

— Дебел стар Пан.

— Ъъъ… дебел стар Банинг. — Той се ухили нервно.

Феята сви устни и се замисли.

— Е, който и да си, все още си ти. Само един човек има тази миризма.

Питър възмутено примигна.

— Каква миризма?

Личицето на феята засия в усмивка.

— Миризмата на някой, който е яздил на гърба на вятъра. Миризмата на сто лета спане в дървета, приключения с индианци и пирати. О, спомняш ли си, Питър? Светът беше наш и можехме да правим каквото си искаме. Беше чудесно, защото каквото и да правехме, точно ние го правехме!

Тя се стрелна, докосна лицето му и се сепна.

— Ох! Какви остри бодли!

— Бакенбарди — неловко каза Питър. Облегна глава на ламперията и затвори очи. „Най-накрая се случи — имам нервно разстройство.“

Едно дръпване на папийонката му го накара да отвори очи. Феята притежаваше удивителна за ръста й сила — изправи го на крака и го повлече към отворените прозорци.

— Следвай ме, Питър, и всичко ще бъде наред — извика тя през рамо.

Питър не я слушаше. „Или пък съм получил сърдечен удар и умирам. Имам извънтелесно преживяване. Нося се към бялата светлина на… нещо. Ето, аз съм извън рялото си“. — Той зърна къщичката за кукли край себе си.

— Ето, това е къщата на баба Уенди, „Кенсингтън“ номер 14, много, много надолу. Но я чакай, това на пода не са ли краката ми? Какво става? Къде отиваме?

Феята радостно се, засмя.

— Да спасим децата ти, разбира се.

Питър вдигна очи.

— Чакай! Откъде знаеш за децата ми?

Тя пак се засмя.

— Всички знаят! Капитан Хук ги отвлече и сега ти трябва да се биеш с него, за да ги освободиш. Хайде да отлитаме, Питър Пан!

Тя го пусна и пак прелетя пред лицето му. На минаване духна в свитите си шепи, от тях се разхвърча сребърен прашец и се посипа върху него. Питър го заизтупва, после силно кихна и пак се озова на задните си части. Кихането запрати феята право в къщичката за кукли през едно от целофанените прозорчета. Вътрешността на къщичката веднага светна, като че ли зад всяко прозорче се запали лампа. Питър пропълзя по пода, наведе се и надникна.

— Значи е вярно? — чу гласа й някъде вътре. — Наистина си пораснал. Изгубените момчета ми казваха, но аз изобщо не повярвах. Пих отрова вместо тебе, глупаво магаре такова! Нищо ли не помниш? Наричаше ме Менче!

Тя избухна в сълзи и плачът й отекна из цялата къщичка.

Питър се вглеждаше в прозорчетата.

— Тук ли си, бръмбарче? — Той отвори входната врата.

— Не съм бръмбарче! — заяви тя вбесена. — Аз съм фея!

Той се опитваше да види мъничката стълба, присвил врат и долепил буза до пода.

— Не вярвам във феи.

Чу я да ахва.

— Всеки път, когато някой каже: „Не вярвам във феи“, някъде една фея пада и умира!

Търпението на Питър към самия него и към извънтелесното му преживяване, което очевидно не беше нищо подобно, се изчерпа.

— Не вярвам във феи! — изкрещя той с пълен глас.

От къщичката за кукли се чу трясък й феята се появи на върха на стълбата примираща. Опита да се задържи с ръка за стената, после се свлече, затъркаля се по стълбите и рухна в подножието им.

Питър подскочи с посивяло лице.

— О, Господи! Мисля, че убих това нещо! — Той трескаво заопипва подвижната страна на къщичката, за да я отвори и да види по-добре какво става.

Миглите на феята потрепнаха.

— Пляскай. Пляскай с ръце, Питър. Това е единственият начин да ме спасиш. Пляскай, Питър, пляскай! По-силно! По-силно!

Питър пляскаше с всичка сила и изведнъж в ушите си чу звън — като от хиляди сребърни камбанки.

— Пляскам, пляскам! Какъв е този шум, този звън? Ти ли звъниш? Хайде престани, моля те! Ей, какво… добре ли си?

Тя пак беше на краката си и не му обръщаше внимание — преструваше се, че съвсем го е забравила. Изтупа се и отиде в кухничката, където на масата куклата Барби сервираше обяд на куклата Кен. Феята се намръщи и смени местата на Кен и Барби, така че Кен да сервира на Барби. Кимна и се обърна към Питър.