Тери Брукс - Хук

— Добре. А сега — коя съм аз?

Питър въздъхна отчаяно.

— Ти си… е, кой знае?

Тя сложи ръце на кръста си и крилцата й запърхаха по-бързо.

— Ти знаеш! Знам, че знаеш!

Питър пое дъх и поклати глава.

— Добре. — Устните му се свиха. Ти си психосоматична проява на потиснатите ми сексуални безпокойства — обобщен образ на всички момичета и жени в живота ми, в които съм смятал, че съм влюбен. Това са ти.

Светлинната на феята буйно заблестя, тя отскочи от къщичката за кукли като катапултирана и прелетя край носа му. Той се дръпна назад и докато тя се стрелкаше из стаята, се изправи на колене. Тъкмо ставаше, разперил ръце, когато тя се спусна към другия край на килимчето под краката му и силно го дръпна. Килимчето се плъзна по пода и Питър се претърколи презглава.

— Опитай пак! — изсъска феята.

Питър се стовари върху захвърления парашут на Маги, ръцете й краката му се оплетоха в панделките, а главата му с глух звук се удари в перваза на стената. За миг загуби съзнание. Когато се свести, му се виеше свят.

— Виждам звезди — промърмори той.

— Точно така, Питър! — възторжено възкликна феята и прелетя пред носа му. — Втората звезда надясно и после направо до сутринта! Небивала земя!

Тя заподскача, събра краищата на самоделния парашут и го повдигна, както щъркелът носи бебетата в детските приказки. Напрегната под тежестта му, полетя към прозорците и оттам в нощта. В денка Питър вяло се бореше и още не разбираше какво му се е случило. Студените пориви на вятъра заблъскаха вързопа.

— Има ли баня тук? — промърмори Питър.

Феята зазвъня като звънче.

— Не се тревожи, след няколко минути ще бъдем над океана. Уф… толкова си тежък!

Тя грубо дръпна парашута.

— Ау, главата ми! — изохка Питър. — Гърбът ми!

Издигнаха се високо, зареяха се над дома на Дарлингови, над купичките, над покривите на съседните къщи.

— Остави гърба си, Питър! — извика феята. — Сега има значение гърбът на вятъра! Ще го хванем, ако побързаме!

Докато те отлитаха — малкото щъркелче и огромното бебе, феята и обърканото мърморене във вързопа, — от задната врата се подаде рошава побеляла глава и към небето се отправиха очи, пълни с изненада и със спомена за далечните, по-добри времена. Свирчо, облечен в ярка пижама и усмихнат, гледаше как вяло боричкащият се Питър изчезва от погледа.

Феята полетя над Лондон, над къщи и магазини, над редиците улични лампи, чиято отразена светлина блестеше като сребро на килима от навалял сняг. Долу, в тъмния парк, под една лампа стояха момче и момиче и се целуваха. Феята прелетя край тях и ги посипа с прашец от пантофките си. Младежите се издигнаха няколко стъпки във въздуха и увиснаха. Не погледнаха нагоре, прегърнаха се още по-силно.

— После направо до сутринта — прошепна феята и се усмихна.

Заиздига се нагоре, вързопът й излезе извън кръга светлина и се сля с мрака.

Далече зад тях Биг Бен удари полунощ и заглъхна.

Летяха до сутринта в нощното небе, край луната и звездите, сред сънищата и спомените от детството. През по-голямата част от времето Питър спеше, изтощен от събитията през деня и емоционалното напрежение от изчезването на децата, замаян от удара в главата — нали се изтърси от килимчето. По едно време през нощта феята го бе овързала в самоделния парашут, но Питър блажено не помнеше нищо.

Вече се зазоряваше, когато той най-сетне започна да се събужда. Усети, че се люшка — люлееше се парашутът. После дневната светлина, мека и сребриста, проникна през гънките на пашкула му. Още не разбираше къде се намира. Всъщност мислеше, че е в леглото си с водна възглавница у дома, сгушен в постелята с контролирана температура. Лекият утринен ветрец довя особения, но освежителен мирис на морска вода и водорасли, и той премлясна.

Усмихна се и отново се унесе.

Ако се беше събудил, щеше да види какво има под него.

Долу се бе ширнал океанът, огромен и бездънносин, гребените на вълните блещукаха като разхвърляни, диаманти в изгрева на новия ден. В лазурните води се издигаше остров — странен скалист атол, който притежаваше всички характеристики на райските кътчета от туристическите списания. Високи върхове, губещи се нагоре в облаците, долини и клисури, потънали в гъста растителност, обливани от океана заливи с бели пясъчни плажове и остри канари.

Накъдето и да се обърнеше погледът, имаше нещо прекрасно за гледане. Това нещо малко навътре от брега, върху голямата скала, не беше ли огромна секвоя? Я, колко много водопади! А там долу имаше някакъв град.