Тери Брукс - Хук

Взираше се в дребничката фея и знаеше, че тя е истинска.

Опита се да диша и гърдите му се свиха.

Личицето на феята бе хубаво и младо под бръчиците, набраздили гладкото й челце и ъгълчетата на устните й.

— Знаеш ли къде сме? — прошепна му тя.

Той преглътна, после кимна. Не можеше да говори.

— Коя съм аз, Питър?

Той се вцепени. Ако го изречеше, ако го признаеше…

— Кажи го, Питър. Трябва да го кажеш.

Той успя да поклати глава.

— Не мога — продума.

Тя се наведе по-близо до него.

— Защо?

— Защото ако го кажа, ако… — Преглътна. — Ако го кажа, то ще бъде…

— Какво?

— Истина.

Бръчиците изчезнаха и във вълшебните й очи блесна нова, непозната светлина.

— Моля те — прошепна тя. — Питър, моля те. Кажи го.

Лицето му се отпусна. Името беше като перце, носено от вятъра.

— Менче-Звънче — изрече го той.

— И живея в…?

— Небивала земя.

Той ахна — бе изрекъл немислимото. Дръпна се, изтича до прозореца на утихналата кухня и се загледа в пиратския град навън. Пред него се изпречи грамадният крокодил, загледан в пристанището отвъд развалините на корабите. Пирати прекосяваха площада, блъскаха се и крещяха, перчеха се, влизаха и излизаха от сградите.

Питър пак се обърна с лице към. Менче-Звънче.

— Не мога да приема това! Това не е рационално мислене на възрастен човек! Не е възможно!

Менче-Звънче скочи от полицата върху ръката му и започна да превързва раната му с носна кърпичка.

— Слушай ме сега, Питър. Джек и Маги са тук. За да ги освободиш, трябва да се биеш с капитан Хук. А за това имаш нужда от изгубените момчета. И от меча си. И ще трябва да летиш!

Питър яростно заклати глава.

— Чакай малко, чакай само една минутка. — Той се овладя. — Каквото и да означава всичко това, каквото и да се случва тук, аз съм си аз! Аз не мога да летя. Няма да се бия с никого.

Обърна й гръб и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — извика тя след него.

— Да намеря Джеймс Хук, капитан, да си прибера децата и да си ходя вкъщи! — отвърна й той.

— Не, Питър, много е рано! — Феята мина пред него и се опита да го спре. — Хук те чака. Това е капан! Точно така го е замислил — отвличането, цялата работа. Той ще те убие! Не си готов за него!

Питър я отмина. Бяха му дошли до гуша всичките тези глупости.

— Достатъчно готов съм. — Спря се на вратата на кухнята. — Освен това децата ми повече не могат да отсъстват от училище.

Менче-Звънче тропна с крака по някакъв въображаем под и сложи ръце на кръста си.

— О, Питър Пан! — промърмори тя. — Все така твърдоглав си! — Стрелна се край него, докато той прекрачваше прага, сграбчи го за яката и го хвана здраво. — Един поглед тогава! — изсъска в ухото му. — Само един поглед. И после решавай. Но първо трябва да те преоблечем.

Той недоволно ръмжеше, но тя го дръпна обратно вътре.

Когато Питър отново излезе от мизерната кухня, бе навлечен в сбиротък от пиратски дрехи — алена наметка през раменете, черна тривърха шапка на главата и черна превръзка на окото, всичките задигнати от нещастните пиратски готвачи, с които Менче-Звънче се бе справила. Имаше и дървен крак, завързан за коляното му с кожени каишки. Собственият му крак бе завързан и скрит под наметката. Подпираше се на патерица. Дегизировката му щеше да бъде по-удобна, ако се бе съгласил да се раздели с остатъците от вечерния си костюм, но той не можеше да се откаже от последните следи от един вече изчезнал действителен свят и ги криеше под другите вехтории.

Излезе на светло и колебливо се огледа. Минаваха пирати без дори да го погледат, заети със собствените си дела. Имаше големи пирати и малки пирати, с липсващи очи или уши, с дървени крака и с празни ръкави, с белези по лицата и вратовете, с бради, мустаци и бакенбарди. Бяха десетки, носеха кремъклийки и остри ножове, цял арсенал смъртоносни оръжия. Питър се опитваше да не се замисля какво означава това, докато се стягаше за предстоящата задача. Където и да беше, в какъвто и свят да бе попаднал — Небивала земя или страната на сънищата, или където и да е, — нямаше да си тръгне без Джек и Маги.

Закуцука из пиратския град, внимателно заобикаляше жителите му, опитваше се да не се набива в очи с нелепите си дрехи и отчаяно се надяваше, че не се отличава от туземците. Превръзката на окото беше добро хрумване, но трудно свикваше с нея. Когато искаше да види нещо ясно, трябваше да я повдига. Отвсякъде се чуваха крясъци и смях — от множеството кръчми и бирарии, където се надигаха чаши и се задигаха кесии, от точиларниците, където се точеха остриета, от конюшните, където подковаваха и тимаряха коне, от самите улици, където в грубо другарство се преплитаха ръце.