Тери Брукс - Хук

Натъпкани от бакборда до щирборда и от бушприта до гротмачтата на бригантината „Веселият Роджър“, пиратите крещяха: „Куката! Куката! Куката!“ С вдигнати ръце, някои размахвала оръжия, други голи юмруци. Пиратският кораб се залюля от крясъците им.

Горе на квартердека Смий пристъпи напред и им направи знак да млъкнат.

— Добрутро, Небивала земяааа! — изрева той с издути бузи така, че коремът му се разтресе. — Завържете грота, приятели, защото той е тук — лукавият главатар, злата баракуда, най-коварният хитрец на седемте морета и най-добре облеченият на всичкото отгоре, мъж толкова дълбок, че не можеш да го измериш, и толкова бърз, дори да е заспал! Представям ви нашата морска лисица, скат със стоманен шип — капитан Джеймс Хук!

Един пират на име Тикълс бясно разпъваше хармоника, докато оръдията гърмяха, а крясъците ставаха все по-силни.

Зад гърба на Смий вратите на капитанската каюта широко се отвориха и се появи злият Джеймс Хук.

На пръв поглед изглеждаше като кораба си — или може би беше обратното. Бе лъскав, тънък и опасен от остроносото си лице до върховете на обувките си. Капитанската му куртка беше в червено и черно със златен филигран. Носеше преметнат през рамо шарф със златни краища и с пъхнат в клупа му кинжал. От врата му висеше бяло дантелено жабо, а ъгловатото лице над него напомняше нос на кораб, порещ морската пяна. Черната му коса се спускаше над раменете на къдрици като такелаж от мачта. Капитанската тривърха шапка бе широкопола, направена по поръчка и изглеждаше точно като бордовия парапет на кърмата на кораба му, с изключение на съскащите змии в ъглите. Но лицето на Хук осигуряваше повече от компенсация за отсъствието на змиите. Жестоко, сурово, подигравателно, с мустаци, виещи се като пепелянки, и с очи, които биха могли да смразят птица в полет — той наистина изглеждаше могъщ, застанал пред необузданата тълпа разбойници.

От китката на лявата му ръка стърчеше ужасната кука, с която бе толкова известен. Наточеното й острие блестеше на слънцето.

Обърна се към множеството с подигравателната си усмивка и снизходително вдигна потъналата си в дантели дясна ръка в знак, че е забелязал възторга им.

— Виждате ли колко много ви се възхищават хората, сър? — попита Смий сияещ.

Хук изкриви устни и прошепна с ъгълчето им: „Скимтящи изчадия. Как ги презирам!“

Двеста души — и нито един от тях не можеше да чете повече от второкласник, само един-двама различаваха лъжицата от вилицата и едва неколцина можеха да броят до десет. Отвратително!

Хук въздъхна. Все пак бяха налице, за да ги командва.

— Господа! — извика той. — Невежи, жалки, мизерни, лениви торби с вътрешности!

Екипажът прие похвалата с одобрителни възгласи.

Хук размаха куката във въздуха.

— Отмъщение! — Незабавно настъпи тишина. Хук засия. — Моето отмъщение! Закачих стръвта на куката — така да се каже — с децата на рибата. Децата на Питър Пан ще ми го доведат. Най-сетне ще се отърва от това омразно момче, което ми отряза ръката и… — Гласът му потъна някъде дълбоко в гърлото. — И я хвърли на крокодила.

Той се задави при тези думи и не можеше да продължи. Смий бързо запълни празнината.

— А кой уби коварния крокодил? — попита той.

— Хук! Хук! Хук! — изреваха пиратите в един глас.

— А кой го препарира и накара будилника му да млъкне завинаги?

— Хук! Хук! Хук!

— Кой отиде накрай света да грабне децата на Пан, чак до Англия, кой плаваше в непознати морета и се излагаше на незнайни опасности?

— Хук! Хук! Хук!

Капитанът достатъчно се бе овладял, за да разбере, че Смий узурпира речта му. Той грубо хвана боцмана си за яката и го изблъска встрани.

— Това шоу си е мое, Смий — изсъска той. — Махай се. — Пак се обърна към екипажа си и погледът му потъмня. — Я да видим сега… кой от вас се съмняваше в мене?

Грубата тълпа смутено се смълча.

— Точно така! — изграчи Хук. — Някой се съмняваше! Къде е той? Кой от нас е предател? Някой от нас е предател. — Очите му пробягаха по ужасените им лица. — Той е чужд на верните. Трябва да се стъпче!

Тишината вече беше пълна. Всички пирати стояха замръзнали на мястото си, не смееха да помръднат вежда, да мигнат с клепач. Никой не искаше да привлече вниманието към себе си точно сега. Игла да паднеше, щеше да се чуе…

Точно това и стана. Един пират — толкова глупав, че да изтрие потта от челото си — закачи сребърната игла в шапката си и я събори на палубата.