Тери Брукс: Потомците на Шанара

Това че лесно можеше да бъде разпознат, не бе твърде желано. Във Варфийлт, Пар трябваше да прикрива чертите си: да си скубе веждите, да оставя косата си достатъчно дълга, за да скрие ушите, да почерня лицето си. По това време не беше умно да привличаш внимание с чертите си на Елф.

— Добре е пуснал мантията си тази вечер, нали? — каза Кол, прехвърляйки погледа си от пътеката към града отвъд. — Черно кадифе и искри, нито един конец не е провиснал. Хитър е този град. Дори небето му е приятел.

Пар се усмихна. Небето бе чисто и изпълнено с блясъка на тънка, изгубваща се луна и звезди.

— Може и да ти хареса, ако му дадеш поне половин възможност.

— На мен ли? — изсумтя Кол. — Едва ли. Тук съм, защото и ти си тук. Не бих стоял и минута, ако не трябваше.

— Можеше да си отидеш, ако беше поискал. Кол се наежи:

— Да не започваме отново, Пар. Вече го обсъдихме. Ти беше този, който реши, че трябва да дойдем на север в градовете. Тогава не харесвах идеята, сега също. Но това не променя факта, че решихме да го направим заедно ти и аз. Хубав брат щях да съм ти, ако те оставех тук и си заминех обратно за Вейл! Във всеки случай не мисля, че би се справил без мен.

— Добре, добре, просто… — опита се да го прекъсне Пар.

— Ти се опита да се пошегуваш за моя сметка! — завърши Кол разпалено. — Напоследък го правиш неведнъж. Като че ли ти харесва.

— Не е така.

Кол не му обърна внимание, загледан в тъмнината.

— Никога не бих се заяждал с някого с патешки крака.

Кол, без да иска, се захили:

— Хубава приказка от един дребосък със заострени уши. Трябва да си благодарен, че избрах да остана и да се грижа за теб.

Пар го бутна на шега и двамата се засмяха. След това тръгнаха тихо, взирайки се в тъмнината, като се заслушваха в звуците от кръчмата и улиците оттатък. Пар въздъхна. Беше топла мързелива лятна нощ, която запрати хладните и тежки дни от последните няколко седмици в спомените. Беше от онези, когато неприятностите се разпръскват и ги заместват мечтите.

— Носят се слухове, че в града има Търсачи — каза изведнъж Кол.

— Винаги има слухове — отговори Пар.

— И слуховете често са истина. Говори се, че са замислили да изловят всички магьосници, да им забранят да работят и да затворят кръчмите. — Кол напрегнато се взираше в нещо. — Търсачи, Пар. Не прости войници, а Търсачи.

Пар знаеше кои са Търсачите — секретната полиция на Федерацията, изпълнителната власт на Коалиционния съвет на Законодателите. Знаеше. Кол и той бяха пристигнали във Варфлийт две седмици по-рано. Пътуваха на север от Шейди Вейл, изоставиха близките и сигурността на семейния дом и дойдоха в пограничните земи на Калахорн. Направиха го, защото Пар реши, че е дошло времето да разкажат другаде приказките си, че е необходимо да видят и други хора, освен тези във Вейл. Дойдоха във Варфийлт, защото беше открит град, извън управлението на Федерацията — рай за престъпници и бегълци, но също и за идеи. Място, където хората все още слушаха с интерес и където магията все още беше на почит — дори бе защитавана. Той владееше магията и с помощта на Кол я беше донесъл във Варфлийт, за да сподели чудесата й. Там вече тя беше практикувана и от други, но неговата беше доста по-различна: неговата беше истинска.

Намериха „Синият бакембард“ — една от най-големите и най-известни кръчми в града, още първия ден. Пар убеди съдържателя да ги наеме. Очакваше го. Все още можеше да убеди всекиго, в каквото и да било, с молитвена песен. Истинската магия. Шептеше думите, без да ги изрича.

Не беше останала много истинска магия в Четирите земи, освен в отдалечените и диви места, където управлението на федерацията не се бе разпростряло. Молитвената песен бе последната от магиите на Омсфорд. Беше дар, преминал през десет поколения, за да достигне до него. Кол не го притежаваше. Родителите му също. Всъщност никой от семейство Омсфорд не го беше имал, откакто прадядо му и прабаба му се бяха завърнали от Западните земи. Но магията на молитвената песен, която се бе появила преди почти триста години с неговия прародител Джеър, бе негова откакто се роди. Молиш ли се за нещо, пей за него. Той можеше да създаде живи картини в умовете на слушателите си, можеше да създава материя от въздуха.

Това го бе довело във Варфлийт. От три века семейство Омсфорд беше предавало приказките за Елфите на Шанара. Всичко бе започнало с Джеър. Всъщност бе започнало много преди него, когато приказките не са били за магията, защото тя все още не е била открита, а за света преди разрушението му във Великите войни. Разказвачи са били малцината преживели ужасното унищожение, но Джеър е бил първият, който е използвал молитвената песен, за да материализира виденията, създадени от думите му, да съживи приказките в умовете на тези, които са ги слушали. Приказките бяха за старите дни: легенди за Елфите на Шанара, за Друидите и техния живот в Паранор, за Елфи и Джуджета, за магията, която управлява живота им. Приказките бяха и за Ший Омсфорд и брат му Флик, и за опита им да открият Меча на Шанара, за Уил Омсфорд, и красивото, и трагично момиче Елф Амбърл, и за борбата им с Демоните преборили Забраната, за Джеър Омсфорд и сестра му Брин и за тяхното пътуване до крепостта Греймарк, както и за сблъсъка им с Призраците Морди, за Друидите Аланон и Бремен, за краля на Елфите Ивънтайн Елеседил, за войни като Балинор Букхана и Стий Дженс.