Тери Брукс - Талисманите на Шанара

Минутите минаваха и с всяка следваща стъпка Пар все повече губеше надежда, че ще може да види Дамсон Рей отново. Той отчаяно искаше да й помогне, но като погледнеше лицето на Падишар, се убеждаваше, че поне засега трябва да си държи езика зад зъбите. Та нали и Падишар също се тревожеше за нея.

Преминаха през един тесен каменен брод на канал, в който водата едва се влачеше, и навлязоха в толкова нисък тунел, че им се наложи да пълзят. В края си тунелът ставаше по-висок и те прецапаха през няколко канала докато най-сетне стигнат до някаква врата. Кърта натисна тежката брава и вратата се отвори. Вътре откриха стари мебели и вехтории, които бяха или същите, или подобни на онези, които Кърта бе изгубил, когато трябваше да бяга от Федерацията преди седмица. Това бяха същите препарирани животни, подредени върху старото кожено канапе. Те ги посрещнаха със стъклените си погледи.

Кърта веднага отиде при тях и започна нежно да им гука:

— Смелият ми Чот, сладката ми Евърлинт, миличката ми Уестра, мъничката ми Лида — останалите имена той промърмори твърде ниско и не можеха да се чуят. — Здравейте, дечицата ми. Как сте? — той ги целуна подред и ги преподреди внимателно. — Няма, няма, онези черните няма да ви открият тук, обещавам ви.

Падишар подаде факлата на Пар и отиде до един леген да наплиска изпотеното си лице със студена вода. После се изправи, опря ръце на масата, върху която бе поставен легенът и провеси загрижено глава.

— Кърте, трябва да разберем какво е станало с Дамсон.

Кърта се обърна.

— Скъпата Дамсон?

— Тя вървеше след мене — опита се да обясни Пар — и после войниците се изпречиха помежду ни…

— Зная — прекъсна го Падишар. — Не си виновен ти. Никой не е виновен. А може и да се е измъкнала, макар че онези бяха много… — той шумно въздъхна. — Кърте, трябва да узнаем дали са я заловили.

Кърта лениво примигна и погледът му светна.

— Тези тунели стигат чак под затвора на Федерацията, някои от тях направо до стените му. Мога да се поогледам и ослушам.

Падишар не отместваше очи от него.

— Имай предвид и Портата към Шахтата, Кърте.

Настъпи дълго мълчание. Пар го изби студена пот. Нямаше я Дамсон. Беше изчезнала.

— Искам да тръгна с него — тихо предложи той.

— Не — категорично поклати глава Падишар. — Кърта може да стигне дотам по-бързо и тихо. — Когато погледна Пар, в погледа му се четеше отчаяние. — И на мене ми се иска да отида, момко, не по-малко, отколкото на тебе. Тя е …

Той не знаеше дали да продължи и Пар кимна.

— Да, каза ми.

Те си изгледаха мълчаливо.

Кърта прекоси стаята тихо като котка, като присвиваше очи от светлината на факлата, която Пар продължаваше да държи в ръка.

— Чакайте ме тук, докато се върна — нареди той.

След това потегли.

Дълъг и труден път бе изминал Пар Омсфорд от някогашната си среща със сянката на Аланон край Рога на Пъкъла до днес и както си стоеше в подземното скривалище на Кърта и гледаше вехториите и отломките, останали от живота на други хора, без да иска си мислеше колко много му напомнят собствения му живот.

Дамсон.

Той стисна клепачи, за да не потекат сълзите му.

Непоносима му бе мисълта, че може да я загуби. Едва сега започваше да разбира колко много значи тя за него.

— Пар — обърна се нежно към него Падишар. — Ела да се измиеш, момко. Изтощен си.

Така си беше. И тялото му, и чувствата му, и душата му бяха изтощени. Бе претърпял поражение по всички линии. Силите му бяха изцедени, надеждата смазана.

Той забеляза няколко свещи и ги запали с факлата, преди да я загаси. После приближи до легена и започна бавно, ритуално да се мие, сякаш, отмивайки калта и потта от себе си, се очистваше от всички ужаси, които го бяха сполетели, докато търсеше Меча на Шанара.

Мечът още висеше на гърба му. Той престана да се мие и го свали. Остави го върху едно стара нощна масичка с пукнато огледало. Втренчи си в него като в някакъв враг. Мечът на Шанара — дали беше той? Все още не знаеше. Повелята на Аланон бе да намери Меча. Беше си мислил, че я е изпълнил, но сега допускаше възможността да се е провалил. Повелята бе забравена след всички онези събития, които последваха смъртта на Кол и битката, която трябваше да води за живота си в катакомбите на Тирс. Питаше се колко ли от повелите на Аланон бяха забравени или пренебрегнати по този начин. Питаше се дали Уокър и Рен не бяха се отказали от намеренията си.

Той се изми, избърса се и се обърна към Падишар, седнал край една трикрака масичка, която имаше щайга вместо крак. Водачът на независимите похапваше хляб и сирене и сърбаше бира. Даде знак на Пар да седне до него пред чинията, която го чакаше и, без дума да каже, Равнинеца се настани и започна да се храни.