Тери Брукс - Талисманите на Шанара

— Дадох му дума да те намеря — завърши Падишар. — Но първо трябваше да се крия в Огноръбия край, докато ми зарасне счупената ръка. Шест седмици. Още ме наболява, но гледам да не си личи. Трябваше да се срещнем с Аксхайнд и неговите Скални Тролове в Джанисън преди две седмици, но то не станаха две, а осем — той въздъхна. — Толкова време загубихме, като че ли имаме кой знае колко. Една крачка напред, две назад. Както и да е, оздравях най-после, та да мога да мога да те намеря — той сухо се изсмя. — Хич не ми беше лесно. Където и да те търсех, все се натъквах на Федерацията.

— Значи смяташ, че е Тийл? — запита Пар. Другият кимна.

— Няма кой да е друг. Убила е Бурсука след като му обсебила ума и се е добрала до тайните му. Ние вярвахме на Бурсука, той знаеше всичките ни скривалища. Като Шадуин, Тийл е могла да извлече тази информация от съзнанието му. — Той плю. — Мръсни чудовища! И Ример Дал ще ти се прави на приятел! Що за лъжи!

Или нещо по-лошо — истини, помисли си Пар, но нищо не каза. Пар се страхуваше, че Главният преследвач, който направи опит да се сближи с него, е могъл да проникне в собствените му тайни — дори и в онези, в които не е бил непосредствено посветен, тайните на приятелите и съмишлениците му.

Това бе чудовищна мисъл. Невероятно чудовищна. Но нима всичко, с което се бе сблъскал през последните седмици, не беше също толкова чудовищно?

Най-добре да се приеме, че всичко е работа на Тийл, каза си той.

— За всеки случай, откакто се установихме в Огноръбия край, изпратих разузнавачи да следят постоянно, защото Бурсука знаеше и за него, а значи знаят и Шадуините — продължаваше Падишар. — Но засега нищо. Подир седмица ще се срещнем с Троловете и ако те склонят да се присъединят към нас, ще разполагаме със значителна армия. Това значи начало на истинска съпротива, пожар, който да унищожи Федерацията до основи и да ни направи най-сетне наистина свободни.

— Още ли сте край Джанисън? — запита Пар, зампислен за други неща.

— Тръгваме веднага, щом се върнем заедно с теб. И с Дамсон — веднага добави той. — За една седмица ще успеем.

Не звучеше много убедително.

— Но нали Морган още не се е върнал? — попита Пар.

Падишар бавно поклати глава.

— Не се тревожи за приятеля си, момко. Той е як като мечка и бърз като заек. А е и решителен. При всички случаи ще се оправи. Не след дълго ще се видим с него.

Колкото и да бе странно, Пар беше склонен да се съгласи. Ако имаше някой, способен да се измъкне от всякаква каша, това беше Морган Лех. Представи си умния поглед на своя приятел, вечната му усмивка, леката опърничавост в интонацията и изведнаж почувства страшна липса. Още един човек, когото бе изгубил по пътя, който му бе отнет като излишен багаж. А може би и приятелите, и брат му в един или друг момент бяха пожертвали живота си заради него. А той какво им бе дал в замяна? Какво беше направил, за да оправдае жертвата им?

Какво добро беше сторил?

Отново спря очи върху Меча на Шанара, проследи гравюрата на стърчащата му дръжка. Погледът му гореше. Истината. Мечът на Шанара бе талисман на истината. А в момента повече от всичко друго той искаше да знае истината дали това оръжие, за което бе дал толкова жертви, бе действителния талисман.

Как можеше да разбере това?

Падишар се изтегна и се прозя.

— Време е за почивка, Пар Омсфорд — рече той, като се изправяше. — Ще ни трябват сили за онова, което ни предстои.

Отиде до кушетката, където бяха наредени препарираните животни, събра ги небрежно и ги захвърли на съседния стол. Легна с гръб към Пар, като се настани удобно на кожените възглавници, обгърнал глава с ръцете си. Обувките му стърчаха от единия край. Само след миг започна да хърка.

Пар остана известно време буден, загледан в него, докато най-сетне с последни усилия успя да успокои мрачните си мисли. Страхуваше се, но страхът не беше нещо ново за него. Най-лошото бе липсата на надежда, липсата на упование, че ще може да се справи с каквото и да било. Вече не вярваше в собствените си сили.

Накрая стана и отиде до фотьойла, където Падишар бе захвърлил препарираните животни. Събра ги внимателно — Чот, Лида, Уестра, Евърлинд и останалите — и ги занесе до Меча на Шанара, който беше облегнат на нощната масичка. Едно по едно ги подреди около Меча като часови — сякаш така те щяха да го пазят от демоните в съня му.

След това отиде в задната част на скривалището на Кърта, намери някакви грапави възглавници и стари одеяла, постла си в един ъгъл, където бе струпана колекция от стари картини, и легна.