Тери Брукс - Талисманите на Шанара

Падишар оклюма.

— Значи знаят — дрезгаво прошепна той.

— Не — запротестира Пар. — Още не. — Той изчака Падишар да вдигне очи към него. — Ако знаеха, нямаше да я оставят да спи. Още не са сигурни. Ще чакат Ример Дал, както направиха и преди.

Падишар го изгледа безмълвно с проблясък на надежда в очите.

— Може и да си прав. А това значи, че трябва да я измъкнем, преди Ример Дал да се е появил.

— Ти и аз — тихо промълви Пар. — Ние двамата.

Вождът на независимите кимна с глава и помежду им се установи такова дълбоко съгласие, каквото не би могло да се изрече с думи. Падишар стана и двамата се спогледаха в мрака на скривалището, решени твърдо, че ще осъществят намерението си, каквото и да стане. Пар загърби всички неразрешими въпроси и съмнения относно Меча на Шанара. Отърси се от всички колебания за това, дали ще може да използва своята магия. Щом се отнасяше за живота на Дамсон, готов беше на всичко, за да я освободи. Нищо друго нямаше значение.

— Трябва да се приближим колкото се може повече — тихо каза Падишар като погледна надолу към Кърта. — Колкото се може повече, без да ни видят.

Кърта тържествено кимна с глава.

— Зная един път.

Едрия мъж протегна ръка и го потупа по рамото.

— Ще трябва да дойдеш с нас.

— Скъпата Дамсон е най-добрата ми приятелка — каза Кърта.

Падишар кимна и свали ръката си. После се обърна към Пар.

— А сега трябва да тръгваме.

Уокър Бо бродеше сред високите стени на крепостта. Обхождаше парапетите и бойниците, кулите и скривалищата, коридорите и проходите. Приличаше на призрак и изгнаник и се чувстваше такъв. Паранор, крепостта на Друидите, бе възстановена, появила се отново в света на хората, върната към живот от Уокър и магията на Черния камък на Елфите. Паранор се издигаше както и преди триста години над мрачната гора, из която кръстосваха вълци и тръните като пики подаваха защитните си бодли. Крепостта се намираше на една заравнена височина, от която можеше да се види цялата околност от Кенън до Джанисън, както и Драконовия зъб от едното било до другото. Непоклатима като камъка от който бе изградена преди хиляда години, тя бе Обител на легенди и предания, които започваха да се носят отново.

Но на каква цена, мислеше си Уокър Бо отчаяно.

— Духът на Друидската магия ме чакаше в подземието на крепостта — обясни Уокър на Коглайн първата нош, когато бе изникнал от Кулата, преследван от сянката на Аланон. — През всичките години този дух ме е чакал, скрит като змия в мъглата, където са били разбити Мордските призраци и техните съюзници и разрушен Паранор, за да дочака времето, когато отново ще се върне. Сянката на Аланон също чакаше във водите на Рога на Пъкъла, сигурна, че един ден Крепостта и Друидите ще бъдат неотменно необходими и магията и заветът им трябва да бъдат съхранени на всяка цена.

Коглайн го беше изслушал без да каже нищо. Още беше разтревожен от случилото се и от промяната в Уокър Бо. Страхуваше се. Защото Уокър си беше същия Уокър, но не съвсем. Аланон се бе вселил в него, когато той се бе преобразил от човек в Друид по време на онази инициация, която се бе извършила в мрачната крепост. Коглайн, в своята духовна форма, се бе осмелил да издърпа Уокър от онова безумие, което заплашваше да го обсеби, преди да може да проумее промяната в себе си. Но в тези секунди Коглайн бе почувствал какво става с него и побягна, обзет от ужас.

— Черният камък на Елфите всмука духа на Друидите и го вля в мен — прошепна Уокър. Той повтаряше за сетен път тези думи, сякаш така щеше да проумее по-добре случилото се. Лицето му бе скрито в качуката на наметалото и физиономията му все още продължаваше да се променя. — Духът на Аланон се всели в мен. В мен се вселиха Друидите с цялата тяхна история, закон и магия, с всичките им знания и тайни, с цялата им същност. Черният камък на Елфите ги превърна в част от мене, както се втъкават нови нишки в платното на стана. Почувствах се беззащитен срещу това и покорен.

Той подаде лице иззад качулката, за да погледне стареца.

— Те всички са вътре в мене, Коглайн. Превърнали са ме в свое обиталище. Решили са да влеят в мен знанията и силата си и да ме накарат да ги използвам като тях. Такъв беше планът на Аланон от самото начало — един от потомците на Брин да стане продължител на коляното на Друидите. Той трябваше да бъде избран и то така, че да служи и да се подчинява.

Уокър впи пръсти в рамото на Коглайн, който примигна от изненада.