Тери Брукс - Талисманите на Шанара

— Да им се подчинява, старче! Това искат от мене, но няма да го получат! — Уокър говореше с горчивина. — Усещам ги в себе си като живи! Долавям присъствието им и думите, които си шепнат, за да ме накарат да се уплаша. Но аз съм по-силен от тях, те ме направиха силен, опитвайки се да ме променят. Успях да издържа на изпитанието, на което ме подложиха, и сега ще бъда това, което сам искам, дори да живеят в тялото и съзнанието ми, дори да бъдат сенки или спомени от миналото, да бъдат каквото си щат! Щом трябва да съм…това създание, в което искат да ме превърнат, ще му придам собствения си глас и сърце!

Така вървяха двамата — Коглайн вкочанен като самата смърт слушаше измъчения Уокър Бо, а Уокър Бо, разгорещен като огъня, който отново се бе разгорял в пещите под каменните стени на Паранор. Гневът му даваше сили да устои на онова, което се случваше с него.

Защото промяната все още продължаваше дори и сега, докато вървяха из коридорите на крепостта — старецът и оформящият се Друид, съпровождани от дивата котка Мърко с нейното мълчаливо присъствие. Като дим, носен от вятъра, пълзеше в жилите на Уокър оживялата душа на отдавна умрелите Друиди и го преобразяваше. Тяхната магия отново възкръсваше в него и му се откриваше като познание, понякога постепенно, понякога изведнъж — познание, трупано и съхранявано дълги години, всичко онова, което Друидите бяха открили и систематизирали, всичко онова, което им бе помогнало да устоят на Господаря на Войната и Черепоносците, на Демоните на Мрака, на Илдъч и Мордските Призраци, на всички изпитания на черното зло, връхлетели човечеството. Магията постепенно се разкриваше на Уокър Бо чрез множеството ръце, очи и шепоти, които обладаваха съзнанието му и не му даваха мира.

От три дни не беше мигнал. Опитваше се да заспи, изтощен до отчаяние, но щом се отпуснеше, го обсебваше нова трансформационна вълна, вдигаше го на крак, сякаш бе кукла на вериги и го подчиняваше една невидима воля. Той й се противеше, оспорваше я, не искаше да й се остави сляпо и без борба, макар да разбираше, че е безмислено. Не са го родили Друидите на този свят, повтаряше си той отново и отново. Не те му бяха дали живот и той нямаше да ги остави те да диктуват неговата съдба. Той сам ще решава живота си. Той сам ще избира дали да използва магията си или не, ще разчита само на себе си.

Коглайн и Мърко бяха непрестанно до него, изтощени колкото и самия той, но се страхуваха да го оставят сам пред лицето на онова, което му се случваше. Тъкмо сега Уокър имаше нужда да чува гласа на Коглайн, да получава от него утеха и внимание, за да уталожи донякъде своя гняв. А Мърко беше нещо като мрачно свидетелство, че има неща, които не могат да се променят — едно неизменно присъствие, както смяната на деня и нощта, едно обещание, че човек може да се отърси дори и от най-ужасните кошмари. И двамата бяха за него неописуема подкрепа — дори и само заради чувството за свързаност с тях.

Изминаха три дни. Неговото преображение най-сетне завърши напълно. Съвсем изведнъж ръцете престанаха да ваят, очите изчезнаха, шепотите стихнаха. Душата на Уокър Бо внезапно се смълча. Той потъна в сън без сънища и когато се събуди разбра, че макар и променен по начин, който не можеше напълно да разбере, по същността си оставаше същият човек, какъвто винаги е бил. Беше си запазил онова сърце, което не се доверяваше на Друидите и тяхната магия и въпреки че Друидите сега живееха вътре в самия него и можеха да диктуват живота му, щяха да се ръководят от вярвания, предшествали тяхната поява, които щяха да ги надживеят. Уокър стана в стихналата спалня, сам в мрака на стаята без прозорци, успокоен за първи път, откакто се помнеше, подир това дълго и ужасно пътешествие, в което трябваше да изпълни повелята на Аланон. Най-сетне преображението се бе извършило. Бяха извършени много неща, други останаха неосъществени, но най-важно от всичко бе, че успя да оцелее.

Излезе да потърси Коглайн и го намери седна, с дивата котка, свита в краката му. Остарялото му лице бе сбръчкано, очите му издаваха неувереност. Уокър приближи до стареца, изправи го на крака като дете, с преображението придобил изведнъж невероятна сила, която му бе предадена от ръцете, очите и гласовете, тъй че в момента беше силен колкото десет мъже. Той прегърна с дясната си ръка крехкото старческо тяло и внимателно поведе учителя си.

— Вече съм добре — прошепна му той. — Всичко свърши. Успях да оцелея.

Старецът го прегърна и се разплака на рамото му.