Тери Брукс - Талисманите на Шанара

Двамата заговориха както в стари времена — двама мъже, изпитали превратностите на живота, свързани и двамата чрез магията на Друидите и общата съдба, която ги бе събрала тук и сега. Разговаряха за промяната на Уокър, за чувствата, които тя бе породила в него, за познанието, което му бе донесла и за целите, на които трябваше да служи. Бяха отново цялостни хора от плът и кръв, а Паранор бе възстановен. С това започваше нова ера в живота на Четирите земи и те се намираха в самото начало на тази ера, от което зависеше нейната по-нататъшна еволюция. Уокър Бо още не знаеше със сигурност как да си служи с магията на Друидите и дали да си служи с нея изобщо. Трябваше да се съобразява със заплахата от страна на Шадуините, но характерът и размерите на тази заплаха си оставаха загадка за него. Уокър бе усвоил наследството на Друидите, но не знаеше какво да прави с него — особено по отношение на Шадуините.

— Това мое преображение ми даде прозрения, каквито съм нямал преди — сподели Уокър. — Едно от тях е, че магията на Друидите е необходима, за да се спрат Шадуините. Но не мога да разбера дали това ми се внушава от Аланон или е мое собствено схващане. Не зная дали мога да му се доверя. Дали е истина или илюзия?

Старецът поклати глава.

— Според мен ти сам трябва да разбереш кое е от двете. Струва ми се, че Аланон очаква сам да стигнеш до това откритие. Нима всички от рода Осфорд не са оставени сами да откриват истината за себе си? На времето ти се струваше, че те подвеждат, но дали зад това не се крие някакъв по-дълбок смисъл? Може би такъв е смисълът на самия живот? Човек придобива опит, когато сам изживява нещата, а не когато някой му разкаже за тях. Опитвай и открий. Търси и ще намериш. Не машинациите на Друидите ни тласкат към това, а самата ни потребност да опознаваме света. Това в крайна сметка е нашият път на познание. И аз мисля, че това е и твоят път, Уокър.

И двамата решиха, че преди всичко трябва да открият какво е станало с останалите наследници на Шанара — Пар, Кол и Рен, да разберат дали те са изпълнили повелите, които бяха получили. Да разберат къде се намират и какви тайни им се бяха открили след онази тяхна среща край Рога на Пъкъла.

— Пар сигурно е намерил Меча на Шанара или още го търси — каза Уокър.

Бяха седнали в кабинета на Друидите, Историята бе разгърната пред тях и този път те търсеха подробности във връзка с нещата, които Уокър си спомняше от предишни четения и сега, след познанието, което му бе дало неговото преображение, разбираше по друг начин.

— Пар се бе посветил изцяло на търсенето, което предприе. Имаше желязна решителност. Каквото и да е сторил всеки измежду нас, сигурно е, че той никога не би се отказал.

— Същото мисля и за Рен — допълни старецът замислено. — И тя бе непоколебима, макар и да не й личеше до такава степен — той смело срещна погледа на Уокър. — Сянката на Аланон е доловила мотивите, които могат да накарат всеки от вас да изпълни повелята му. И на мен ми се струва, че никой всъщност не би могъл да се откаже.

Уокър се облегна на стола. Правата му черна коса и брадата скриваха изпитото му лице. Погледът му беше така проницателен, че нищо не можеше да му убегне.

— От времето на Шеа Омсфорд досега Друидите ни държат в своя власт, не е ли така? — размишляваше той, вглъбен в себе си. — Усетили са ни слабостта и са ни превърнали в свои затворници. Ние сме техни слуги — и рицари на тяхната раса.

Коглайн усети как въздухът в стята се раздвижи — един съвсем осезаем отклик на магията, която трептеше в гласа на Уокър. Беше усещал това неведнъж, откак Уокър излезе от Крепостта. То беше знак за силата, с която се бе сподобил. Тъй като вече бе повече Друид, отколкото човек, той бе проявление на онези тъмни изкуства и закони, които на времето, много отдавна, сам старецът бе изучавал и отхвърлил в полза на старозаветните науки. Една пропусната възможност, мислеше си той. Но пък беше запазил разума си. Питаше се дали Уокър ще намери покой при това негово развитие.

— Ние сме обикновени хора — предпазливо изтъкна той.

А Уокър отвърна с усмивка:

— Ние сме обикновени глупаци.

Те разговаряха до късно през нощта, но Уокър все още не можеше да реши какво да предприеме. Да потърси останалите членове на семейството си — да, но откъде и как да започне. Най-лесно беше да използва новопридобитата си магическа сила, но дали това нямаше да го открие пред Шадуините? Дали враговете му вече не бяха разбрали какво се е случило — че той самият бе станал Друид, а Паранор се бе върнал на земята? Колко ли силна бе магията на Шадуините? Колко ли далеч можеше да достигне тя? Не трябва да бързам да я изпитвам, повтаряше си той. Все още не знаеше всичко за собствената си магия. Продължаваше да я опознава. Не биваше да избързва преди да реши какво да прави.