Тери Брукс - Талисманите на Шанара

Най-сетне слънцето изгря над планините на изток и разпиля бледи отблясъци над тъмните върхове. Тогава пред вратите долу Конникът Глад ненадейно започна да приближава. Когато се изправи пред лоста, той вдигна приличната си на скелет ръка и почука. Звукът от почукването му отекна далечно и кухо — като последно дихание, когато животът напуска тялото. Уокър целият потръпна. Не можеше да понася това, че не успява да се овладее.

Тогава Глада махна на Четиримата конника и те един по един се обърнаха и тръгнаха покрай крепостните стени. Преминаха един след друг долу под самия Уокър. Той ги наблюдаваше как се връщат и отново изчезват, като се държат на разстояние, така че винаги да има по един пред всяка стена, пред всяка от посоките на компаса.

Обсаждат ни — даде си сметка Уокър. Чукането бе само предизвикателство. Ако той не излезеше да му отговори, те щяха да го държат вътре в крепостта като в капан. Ример Дал и Шадуините бяха разбрали, че Паранор е възстановен на земята и че Уокър е приел същността на Аланон. В отговор на това бяха изпратени Конниците.

Уокър скръсти ръце под наметалото си. Ще видим кой ще се хване в капана, мрачно си помисли той.

Остана още известно време, загледан в привиденията, а после отиде да събуди Коглайн.

Каналите под Тирс бяха влажни и хладни и в мрака, през скарите се процеждаше съвсем бледа светлина, която играеше надолу като разлято мастило. Дневната светлина се бе оттеглила на запад и сенките на сградите и стените се бяха удължили като оживели призраци. Стъпките и гласовете бяха стихнали зад стените на домовете и умората в края на деня отекваше като въздишката на горещия летен вятър, който се стаяваше в задухата на градските улички и пресечки като неподвижна пелена, стелеща се над катакомбите долу.

Падишар Крийл, Пар Омсфорд и Кърта бавно си проправяха път през тези катакомби като сенки в настъпващата нощ, тихи като праха, който се вдигаше под краката на минувачите по улицата над тях. Дишаха през устата си заради противната миризма на канализацията, а мудно влачещите се отточни води леко се плискаха в краката им. Понякога изкачваха метални стълби или каменни стъпала, после пълзяха през тесни тунели и през цялото време се стремяха да се отдалечат колкото се може повече от центъра на града към покрайнините, за да достигнат крепостта, в която беше затворена Дамсон Рей.

— Няма да се връщаме без нея — бе заявил Падишар. — Ще направим всичко, за да я освободим. Веднъж я спасихме, няма да я оставим повече да ни я отнемат.

— Кърте — бе прошепнал той, коленичил пред странното дребно създание, — ти трябва да ни заведеш вътре и ако може отново да ни изведеш навън. Но не бива да влизаш в битка, разбираш ли? Стой настрана. Защото, Кърте, когато освободим Дамсон — той дори не допускаше друга възможност, както забеляза Пар — единствен ги знаеш как да я изведеш в пълна безопасност. Съгласен ли си? — И Кърта кимна тържествено.

— Пар, твоята задача е по-тежка — продължи вождът на независимите, като се обърна към Равнинеца. — Ако се сблъскаме с Шадуините, трябва да използваш магията си, за да ги отблъснеш. Планинеца успя да постигне това с неговия Меч, когато бяхме обсадени в Шахтата. Този път ще трябва ти да го направиш. Аз нямам средства за защита срещу тези чудовища. Ако ги срещнем, момко, не се колебай.

Пар беше решил, че в краен случай, при тези обстоятелства ще използва песента-заклинание, тъй че не се поколеба да обещае на Падишар. Онова, което не можеше да обещае — но не му каза — бе дали ще успее да овладее магията. Вече бе доказал, че не може да разчита на нея, че тя може да му се изплъзне и да освободи сила, която да го унищожи. Но всички подобни страхове бледнееха пред тревогата му за Дамсон Рей. Чувствата му, потиснати докато бягаха от града и преследвачите и той си мислеше, че ще се спасят заедно, го овладяха изведнъж щом разбра, че е отвлечена, и сега бушуваха в него като неукротим огън. Обичаше я. Може би я бе обикнал от пръв поглед или най-късно в момента, когато тя го бе спасила след смъртта на Кол. Тя бе част от него, по-скъпа от всичко и той не можеше да допусне мисълта да я загуби. Беше готов да пожертва каквото и да е, за да я спаси. И щеше да го направи. Дори с риска да освободи една магия, която да го промени завинаги и дори да го унищожи. Така да бъде. Ако Ример Дал беше прав относно неговата същност, значи и без това нищо не можеше да направи, за да се спаси. Не можеше да се предпазва от опасностите на магията в момент, когато бе заплашен животът на Дамсон. Щеше да направи всичко, което е по силите му.