Тери Брукс - Талисманите на Шанара

И така, тримата тръгнаха, решени че животът на Дамсон си струваше да загубят всичко, с ясното съзнание че рискът беше голям и трябваше наистина всичко да заложат. Канализацията се простираше пред тях под формата на тесни, извити тунели, мракът бързо се сгъстяваше. Скоро щяха да бъдат принудени да запалят факла, а това щеше да бъде опасно, когато приближат до градските стени. Защото там онези чудовища сигурно имаха постове и под земята, както и над нея, а светлината на факлата можеше да се види отдалеч.

Бързаха, водени от Кърта, който виждаше надалеч и с верен усет избираше пътя им, като усещаше кои пътеки са безопасни и избягваше онези, които можеха да ги подведат. Докато вървяха, до тях долитаха шумовете на града, чийто живот бе толкова откъснат от техния, колкото животът от смъртта. Мислите на Пар се рееха. Струваше му се, че са погребани под каменната плоча, върху която бе построен Тирс — едни призраци на мястото на хората, които някога са били. И наистина, ако се замислеше, Равнинеца приличаше повече на призрак, отколкото на човек. Докато траеше цялото това бягство от Шадуините и при всички опасности, с които се бе сблъскал по време на пътуването си, той се бе променил, без напълно да разбира как и в резултат сякаш бе станал безплътен. Сега водеше някакво призрачно съществувание с все по-малко приятели и близки, в клопката на някакви тъмни магии, които го разрушаваха. Знаеше, че трябва да има някакво спасение, но все не можеше да разбере какво.

Достигнаха до едно кръстовище на канали и забавиха ход зад Кърта, който им даде знак да внимават. Скупчиха се в дъното на кладенец, от който нагоре се издигаше каменна стълба и тук се посъветваха за последен път.

— Тази стълба извежда до едно мазе под вътрешната стена — прошепна Кърта. Носът му лъщеше от пот. — Оттам трябва да се изкачим в коридор, от който ще излезем навън. След това ще минем през друга врата и по втори коридор ще стигнем един таен проход, по който ще се изкачим в стражевата кула, в която е заключена Дамсон.

Той изгледа внимателно Падишар и Пар. Едрият мъж кимна.

— Има ли стражи на Федерацията?

Кърта примигна.

— Навсякъде.

— А Шадуини?

— Има някъде из крепостта.

Падишар хвърли на Пар кисела усмивка.

— Някъде. Много остроумно.

Той сви едрите си рамене.

— Така. Помнете и двамата какво ви казах — какво да правите и какво не.

Обърна се към Пар:

— Ако падна, ти продължи, докато можеш. А ако не, върви към Огнеръбата планина — там ще намериш помощ. Обещай ми.

Пар кимна, като в същото време знаеше, че това е лъжливо обещание, че той никога няма да отстъпи, докато не спаси Дамсон, каквото и да му струва това.

Падишар затегна ремъците на меча на гърба си и провери дали ножовете и камата са на мястото си на кръста му. От едната му обувка се подаваше дръжката на още един нож. Всички те бяха много внимателно обвити в кърпа и поставени в калъфките им, за да не трака металът и да не отразява светлината. Пар носеше със себе си само Меча на Шанара, а Кърта — никакво оръжие.

Падишар вдигна поглед отново.

— Е, добре. Да вървим.

Един по един те започнаха да се катерят по стълбите, пълзейки ниско приведени по камъните, по посока на слабата светлина, която проникваше отгоре. Показа се решетка, чиито метални пречки хвърляха мрежа от сенки по стълбите и по телата им. Над тях всичко бе тихо, една куха празнота.

Когато стигнаха решетката, Кърта спря и се ослуша, вдигнал глава като дебнещо или заплашено животно, после доближи до решетката и с учудваща сила я отмести почти беззвучно. Излезе от дупката и задържа скарата над главата си, докато другите двама се изкачиха бързо, а след това внимателно я постави обратно на мястото й.

Озоваха се в килия, която преминаваше в свързани едно с друго помещения, нижещи се от двете страни, додето поглед стига. Повечето се използваха за складове, натъпкани с кошове от оръжия, инструменти, дрехи и най-различни вещи, внимателно надписани и натрупани покрай дебелите каменни стени върху дървени палети. В една съседна стая бяха поставени бъчви и едва забележими в мрака ръждясали рамки на стари легла, които образуваха нещо като мрежа от метални кости. Високо на стените, точно под тавана на килията и всъщност едва над земята навън имаше един ред тесни решетъчни прозорци, през които проникваха снопове бледа здрачна светлина.

Кърта ги преведе през целия лабиринт от килийни помещения, покрай складираните вещи и бурета до едно второ стълбище, което стигаше до тежка дървена врата. Те внимателно се изкачиха по стълбите и косата на Пар направо се изправяше от ужас при мисълта, че може би някакви невидими очи следят всяка тяхна стъпка. Той се озьрна наляво и надясно, нагоре и навсякъде наоколо, но не можа нищо да види.